На големия площад изнасяха маси, носеха бъчви, чинии. Тълпите празнуваха, пиеха и вдигаха наздравици за Херцога и Керник, умния водещ. Уоана се чудеше как се случи всичко това. Баща й далеч не бе толкова щедър към народа си, но по някакъв начин странният висок мъж го омагьосваше и Херцогът нехаеше.
Изведнъж Уоана почувства нечий мътен поглед да я следи. Волкхавар я гледаше втренчено. От очите й бликнаха сълзи, устните й затрепериха, но тогава забеляза, че недоброжелателният поглед — наистина беше такъв — минава покрай нея. Извърна глава натам, където гледаше той. В сенчестия ъгъл на стаята, до мозайката от тежки гоблени, й се стори, че вижда само за момент сребърна сянка. Уоана примигна и сянката сякаш изчезна.
Херцогът Мойоко се прозяваше. Мисълта за прохладните завивки го завладя внезапно и настойчиво. Не беше спал цяла нощ, а шумът на тълпата го изморяваше и горещината на деня се бе стоварила върху него като мъхест облак. Дебелият мъж свиреше на свирката си мека лъкатушеща мелодия, песента на потоците и горите, като славей в силната светлина на деня. Колко приятно щеше да бъде да поседнеш в зелената сянка, толкова хубаво да легнеш на меките, зелени гърди на майката земя!
Трясък разбуди Херцога. Беше изпуснал чашата си, а главата му бе паднала тежко на гърдите. Жена му го гледаше с блуждаещ поглед. Дали беше хъркал? Е, какво значение има? Та той беше Херцогът.
— Скъпи съпруже — каза Херцогинята, като се изправи, — ние с дъщеря ви ще се оттеглим в стаите си за кратка почивка. Вече не успяваме да държим очите си отворени — допълни тя с безмерно презрение.
— Както обичате — отвърна Херцогът и се огледа наоколо. Волк Волкхавар му се усмихваше любезно. Херцогът се смрази от погледа му, но си помисли: „Той е добре възпитан. Деликатен е. Трябва да съм по-внимателен с него. Няколко глупави съня не могат да ми повлияят, но ще бъда предпазлив, за да не съжалявам после. Та какво щях да кажа?“
— Много мило от ваша страна, че ни поканихте. Аз съм поласкан и благодарен. Сега виждам, че ненапразно хвалят надлъж и нашир даровете на Херцога на Коркеем.
„Какво съм казал?“ — питаше се Мойоко, но не можеше да се сети. Очевидно беше предложил гостоприемството си на всемогъщия и царствен гост, а това беше последното нещо, което искаше или имаше намерение да предложи. Херцогът започна да се кара сам на себе си. Той попи горещото си чело с копринена кърпичка и побягна от хола нагоре по стълбището. Редовната опашка от слуги подтичваше подире му. Най-после потъна благодарно в блажен сън върху голямото си меко легло.
Керник-Волк целуна ръката на Херцогинята. Устните му бяха студени и носеха лоша поличба, но за нея това нямаше значение. Той беше красив по необичаен начин, а само една чувствителна и проницателна жена с усет към скритите таланти и истинските ценности можеше да забележи това.
Уоана се опита да се измъкне, без да я усетят, покрай стената като малка сива тромава мишка. Волкхавар обаче я съзря и след като я остави да се отдалечи още няколко метра, я застигна бързо. Ръката му допря нежно рамото й, а на нея й се стори, че зъбите му се забиват в гръбнака й.
— Много бързаш, плаха принцесо. А аз мислех, че ще станем приятели.
— Аз… — заекна Уоана — искам да намеря Миц. Може би се е загубила.
— Тогава върви — каза магьосникът и я пусна. — Ще имаме достатъчно време да се опознаем по-късно. А освен това аз имам малко работа.
Уоана избяга. Сърцето й биеше в гърлото. Втурна се в самотната си стая и затръшна вратата след себе си. Това не я успокои, защото беше сигурна, че болтовете и резетата не можеха да спрат ужасния гост. Опита да изрече някоя молитва, но думите бягаха от езика й. Скоро въпреки желанието й огромната птица на съня влетя през прозореца и я понесе на крилете си.
Странен сън беше този. Дълбок и сладък. Покри Аркев като топъл лилав сняг. Не само покоите на Херцога, Херцогинята и Уоана, а цялото място — площада, храмовете и къщите, пристанищата и пазарите. Корабите в реката дремеха, кучетата се бяха повалили над кокалите си, дори птиците лежаха като смачкани хартии по покривите. Аркев, забързаният, светъл град, сега бездействаше в лавандуловата мараня, сякаш облак се беше спуснал над него. Врявата, камбанният звън, лаенето на кучетата бяха замлъкнали. Над улиците се издигаше блажено хъркане.
Само няколко души още не спяха.
Само петима.
А от тези петима може би само двама бяха наистина будни.
Покрай стените, покрити с гоблени, се излежаваха слугите. Роши, дебелият мъж, беше оставил свирката си и седеше, вперил напред слепите си очи. До него седеше Йевдора, също невиждаща. В златната й коса бяха вплетени звезди. Дисаел стоеше в сянката в ъгъла на стаята като изсъхнало дърво при безветрие.