— Приятна гледка — напяваше Керник, — но не за дълго. Има един дракон.
Разнесе се тътен, който изпълни небето, то сякаш избухна. Жените се разпищяха.
— Боите ли се да видите дракона? — изръмжа Керник. — Кажете, аз мога да го върна.
— Не — крещеше тълпата, обезумяла от вълнение, — покажи ни го!
Керник изрече вълшебна дума и драконът се появи. Небето почервеня, а после избеля. От белотата като светкавица се появи чудовище с окови от диаманти. Огнени пламъци излизаха от ноздрите му, а езикът му беше като змия с дължината на мотика. Тълпата се отдръпна назад. Птиците изчезнаха, а мечката избяга. Драконът мяташе опашката си като огромна котка и удряше по покрива на близката къща, при всеки удар изскачаха пламъци. Въпреки това покривът не се срутваше и от пламъците на диханието му не пострада никой. Драконът съзря принцесата и я притегли към себе си. После я издигна като ракета до най-високото място на този мраморен свят и я остави там, като гледаше кръвнишки, пляскайки с крила.
— Сега кой ще спаси красавицата от звяра? — попита Керник. — Е, има ли желаещи?
Сякаш в отговор на това от мраморната низина се появи някакъв палячо-джудже. Коза с две глави го блъсна и той падна. Когато се опита да се изправи, тя подскочи и го повали отново. Едната от главите й започна да подсвирква, а другата да пее в пълна хармония с първата. В същото време козата стоеше на три крака и от нея течеше вода. Пеещата глава първа забеляза дракона и внезапно замлъкна. Подсвиркващата глава се огледа озадачена и щом го видя, също замлъкна. Козата побягна в луд тръс настрани и се изгуби от погледа.
— Хей, дракон! — глупаво извика джуджето. — Къде си? Ела и се бий! Аз ще те нарежа на парчета и ще направя юрган от кожата ти.
Тогава и то видя дракона. Той пляскаше с криле. Джуджето побягна да се скрие и докато тичаше, три пъти се препъна в меча си.
Тълпата се смееше, освиркваше го и му се подиграваше. Драконът продължаваше да мята опашка.
— Е, има ли смелчаци? — попита Керник. — Ето там, горе, една принцеса чака да бъде спасена. Ето го и дракона, който чака да бъде надвит. Сигурно сред вас ще се намери някой, достоен да стане шампион.
Тълпата се развика:
— Шампион, шампион!
След миг една фигура стъпи на сцената и отхвърли назад черното си наметало. Тълпата нададе вик на задоволство, защото нямаше съмнение — шампионът се бе появил.
Мечът му бе златен, на златния му шлем сияеше сребърен кръст, а в едната си ръка държеше златен щит със зелени оттенъци. Веждите му бяха много тъмни, имаше благородни черти и орлов нос. Момичетата от селото затаиха дъх.
Драконът разтвори крилете си и шампионът го погледна без следа от страх.
— Ела долу — любезно му предложи със завладяващо мелодичния си глас. — Имам нещо за теб. Моят меч.
Драконът нададе гневен рев — сякаш всички дрезгави гласове на Коркеем викаха едновременно или се спускаше лавина.
Последва истинска битка.
Младите мъже също участваха, като размахваха юмруци, даваха напътствия, навеждаха се и се изправяха в кръг наоколо. Момичетата наблюдаваха със свити сърца, очи с ръце, и поглеждаха през пръстите си.
Първо драконът удари рицаря, после рицарят удари дракона. След това драконът изригна огън и наметалото на рицаря пламна, така че той трябваше да се изтъркаля на земята и да го свали. През това време драконът го рани с големите си лапи. Тогава под удара на барабаните шампионът-рицар се облегна на едно от блестящите дървета, сякаш премалял от дъха на дракона. Чудовището скочи и когато се приближи, рицарят замахна с меча си и го заби в гърдите му. Черна кръв рукна от раната, драконът падна в конвулсии и остана неподвижен. От ноздрите му се изви последна тънка струйка дим.
Публиката ръкопляскаше.
Една украсена с пайети колесница се спусна от мраморния връх с красивата принцеса в нея. Младото момиче излезе и златният шампион целуна ръката й. Дъжд от цветя и сладкиши ги обсипа.
Тогава се чу как водещият щракна с пръсти, ноктите му изтракаха и ето че отново улицата се осветяваше единствено от светлините на къщите. Виждаха се бялото платно, под което акробатите изпълняваха номерата си, и дракона от дърво със стъклени украшения.
Керник пристъпи напред с ръце, мушнати в ръкавите. Той изви начервената си уста в усмивка и се поклони. Всичките му актьори се подредиха в редица, макар че все още бе трудно да бъдат преброени — няколко барабанисти, хора, които играеха дракона, главите и краката на козата. Само трима се различаваха ясно: дебелото джудже, наметнало бяла мечешка кожа, красивият рицар и прекрасното момиче — ръка за ръка. И тогава всички се поклониха ниско, по-скромните по-свито, джуджето — екстравагантно, принцесата — сладко, рицарят — с чаровна и жива усмивка.