Шайна вдигна безтелесните си ръце. Обърна дланите си нагоре. Пръстите й не трепереха.
— Не — каза безстрастният шумолящ глас, който единствено магията на Барбаят можеше да й даде. — Искам да ме боли. Искам да се боря и да разбивам сърцето си. Виж, протегнала съм ръце в очакване. Няма да легна и да чакам смъртта да ме покоси. И аз имам зъби, и аз имам нокти. Няма да напусна този свят и да оставя Дисаел тук, в капана на вътрешностите на един дявол. За всичко има начин. Аз ще намеря този начин. И да бях жива, той можеше да предпочете друга. Можеше да се намръщи и да си отиде. Но какво значение има това? Аз го обичам, не той мене. Няма да го оставя в стомаха на дявола. Сега ми кажи, Барбаят. Сигурна съм, че има начин да ме запазиш на този свят. Няма да отида в другия.
Магьосницата се усмихна. Сивото наметало падна от раменете й. В погледа й проблясваха смарагди.
— Има една магия. Не е проста и те обрича на труден живот, но ще те запази на тази земя. Ала може би желанието ти да останеш не е достатъчно силно въпреки всичко? Тази магия изисква воля като диамант, твърда и светла.
— Кажи я — прошепна Шайна. — Нека я чуя.
Магьосницата говореше, Шайна я слушаше и огънят се стопяваше в огнището.
— Ето го вълка — каза Барбаят. — Това са челюстите му. Сложи ръката си между тях.
В ранните часове преди зазоряване градът беше тъмен като дупка на къртица. Нямаше светлини. Фенерите и огньовете бяха загасени. Сигналният фар на върха на една от кулите на храма също не беше запален. Звездите бяха скрили лицата си зад ветрило от облаци. Аркев беше изпаднал в дълбок сън, дълъг цяло едно денонощие.
Плъховете не спяха. Те гризяха стоката в кейовете, доволни от странното бездействие на наблюдаващите ги хора. Бухалите излетяха на лов. Котките от търговския квартал и кръчмите наизлязоха по мъртвите улици и се промъкваха като копринени нишки от сянка на сянка с наострени уши. Очите им проблясваха като зелени камъни, когато срещаха лъчите на лунната светлина.
На висок покрив от черен мрамор седеше една котка с очи като черни кехлибари и гледаше на изток, над гората от кули и покриви, в очакване на зазоряването. Тя рядко бе пускана навън. Беше принцеса сред котките, защото господарката й бе принцеса на хората. Обикновено спеше на възглавници от лебедов пух. Защо сега Миц не беше в двореца?
На юг мътно блестяха кулите на палата на Херцога. Няколко от прозорците светеха по-различно от другите — бледи, мрачно лилави. Когато тези светлини се запалиха, Миц сви уши и избяга от двореца. Опашката й се мяташе нервно и лъщеше като змия върху покрива. Не, нямаше да се върне, дори заради обичаната Уоана. Господарката й беше умна и правеше странни вълшебства. Даваше й храна, без да я лови преди това, и можеше да осветява стаята, като кара жълто цвете да разцъфтява на върха на восъчна пръчка и после с едно духване да го угасва. Понякога Миц беше виждала други хора да правят същото, но никой от тях не го правеше като Уоана. Принцесата беше най-талантливото човешко същество на земята, а също и най-красивото. Беше несравнима, възвишена и изумителна. Миц не би искала да бъде притежавана от никой друг. Котешкото й самолюбие не допускаше друг господар.