Сега обаче нещо не беше наред.
Нечие присъствие се бе появило на гладката пътека на живота й и хвърляше сянка — тъмна, враждебна, студена. И Уоана въпреки принципите си не направи нищо, за да го отстрани. С вродените си безгрешни инстинкти Миц чувстваше — не, тя знаеше, — че трябва да се бои от високия слаб мъж в лилаво. Както се бои и бяга от духове и таласъми и дори повече.
Затова сега седеше на високия покрив и не се връщаше в леглото си.
Тогава се случи нещо още по-странно и невероятно. Нещо, което Миц, въпреки котешката си мъдрост, никога не бе предполагала, че ще се случи, и не беше подготвена да очаква.
Изправи се с подвита опашка. Разтърси се конвулсивно, оголи зъбите си, извади нокти и измяука. Дори бухалите по клоните погледнаха към нея, плъховете замръзнаха между чувалите с брашно, една жестока и тъмна фигура замря и се заслуша зад лилавите прозорци на двореца.
Барбаят беше измамила Шайна, но беше пила от кръвта й и по някакъв странен начин я бе обикнала. Този ден преди зазоряване й каза начина — опасния, непредвещаващ успех, почти неприличен начин, по който можеше да остане на този свят. Нямаше да е в тялото си. нямаше да е девойката с черна коса до кръста, с високо вдигната глава и тънка талия, но щеше да е жива, съзнателна, положена в плът. Или нещо подобно.
Магията се състоеше от две неща.
Първо, след като мотивът за оставането й жива продължаваше да е младият артист Дисаел, трябва да отлети обратно при него, независимо колко злокобно е мястото и колко близо е до магьосника. Когато желанието й за живот отслабва, трябва да погледне любимия си и да съживи волята и силите си. Ако някога любовта й угасне, душата й няма да може да обитава повече тяло. От тази сутрин занапред любовта трябва да стане цел на живота й. Искаше да го освободи, но не знаеше как. Знаеше само, че каквото и да станеше, ако изпълни задачата си, трябва след това да напусне телесната обвивка и да отлети към мъглявия свят, за който й бе разказала магьосницата. Вече не можеше да мечтае да бъде любима на Дисаел, негова жена, майка на децата му. Той никога няма да стане баща на децата им и нейна дясна ръка, ореол на луната или слънце на небето и отдушник за сърцето й. Нито днес, нито когато и да било, докато вият ветровете. Но думите все още звъняха в съзнанието й: „Няма да го оставя във вътрешностите на дявола.“
Второто основно нещо от магията беше по-трудно и по-рисковано. Боеше се, но страхът не я спря. Чувстваше тъга и отвращение. Загубваше самоличността си завинаги. Побиваха я студени тръпки.
Тогава й се удаде възможност. Не плъховете, които отбягваше, не бухалите или спящите гълъби, а котка — копринена и черна, с очи като черни кехлибари, красива и кротка, виждала я бе в скута на принцесата. Същество, което можеше да влезе в двореца в Аркев.
Въздухът изглеждаше омагьосан, жив, трептящ. Съпротивяваше се. Объркано, съзнанието й се гърчеше.
Шайна падна. Като звезда или птица със счупено крило, горяща, безпомощна и сляпа. Падаше като шал или наниз мъниста, сгънат и пъхнат в малка кутия, твърде тясна за нея, а капакът — о, ужас! — беше затворен.
Бореше се да диша, да вижда, да съществува. Ръцете й, дланите й, очите й. О, очите й, къде бяха те? А гласът й? Изпищя. Чу се звук, но не беше човешки писък.
И после внезапно борбата спря.
Лежеше свита в непознат кът. Заплака.
Тогава се появи нещо и я помете. Не физически. Почувства го със съзнанието си.
Шайна се отдръпна, помъчи се да се скрие, но не успя. Почувства, че нещото също се опитва да се скрие. Успокои се. Зачака.
И отново — мисъл. Не нейната — котешка.
И двете обитаваха една земя и имаха един език.
Не почувства истинска агония. Болеше я. Беше отчаяна.
Шайна направи опит да обясни, да се извини. Знаеше, че котката ще се мъчи да я изхвърли с вродената трънлива любезност на котка, като я държи настрана. Но Миц се пригоди към Шайна с разбиране и симпатия.
— Извини ме, бях отчаяна. Смъртта ме преследваше. Беше по-близо от очите ми като студен повей. Ще ми простиш ли? Ще разделиш ли чинийката си с мен? Ще дружиш ли с мен? Мяу… Ето аз съм мишка в лапата ти.
— Никога няма да ти простя. Може би след време. Потисната съм. Моля те, не мигай толкова бързо и внимавай къде поставяш опашката ми. Какъв е този спомен? Мъж? Колко е красива косата му!
— Мога ли да се опъна замалко? Смачкала си ме.
— Опъни се. Но не мисли да се къпеш. Не! Да не си скочила в този студен поток! Оближи ми лапата. А! Опънала си се твърде много. Избутваш черния ми дроб.
— Извини ме. Няма да остана задълго.
— Къде отиваме? Внимавай! Почти паднахме от покрива. Нека аз. Подскачай леко. Чакай, аз не искам да отиваме натам!