— Трябва да отидем в двореца.
Котката си представи сенките, мрака, човека…
— Волк няма да те нарани. Той се възхищава на котките. Ще ти даде месце и каймак.
— И на теб също.
Шайна си представи мъртва мишка, поднесена като котешки деликатес. Прилоша й. Котката се въртеше по парапета и хапеше опашката си от неудобство и раздразнение. Шайна се извиняваше нещастна. Двата мозъка мислеха заедно за Дисаел и снежен котарак. Тишина. Внимание! Търсеха нещо.
Наоколо тъмният Аркев посрещаше първите лъчи на слънцето.
Градът се събуди.
Градът се съвзе.
Или поне така изглеждаше.
Най-сетне за дъщерята на Херцога бе намерен съпруг — Волкхавар, прекрасният всемогъщ принц от планината Волкян. Предстоеше пищно празненство. Златни монети щяха да се сипят като пролетен дъжд, от фонтаните щеше да блика бяло и червено вино.
През нощта магията на Волкхавар беше оплела като в мрежа дълбоко спящите жителите на Аркев.
Херцогът се събуди. Лежеше под завивките под кадифения балдахин. Чувстваше се доволен, велик, но и някак неловко… Чудесна двойка. Те си подхождаха толкова много! Зетят… беше наистина чаровен, интелигентен, забележителен и Мойоко не смееше да си признае, че се бои от него. Херцогинята междувременно беше станала и се къпеше в розова вода, слагаше перлени обеци на ушите си, пудреше болнавото си лице и очакваше с нетърпение възможността да поздрави своя бъдещ зет.
Уоана също се бе съвзела.
Тя лежеше свита в леглото си, тялото й потръпваше като полска мишка в нивите, очакваща косата да повали стръковете на посевите.
Вратата на спалнята й се отвори със замах. В стаята нахлу майка й всички тънки материи се развяха като криле на пеперуди.
— Какво? Още ли не си станала? Уоана, за бога, това е твоят шанс! Не бива да изпускаме аудиенцията, която сме обещали — каза тя дяволито и отвори широко вратата на банята. — Не и днешната.
Херцогинята избута тромавото, бяло като вар създание от леглото. Измита с вода и ароматични отвари, дългата й коса бе омекотена, накъдрена и вързана с голяма панделка, украсена с опали. Окичиха ръцете й с гривни. На пръстите й поставиха десет пръстена. Когато беше готова, поведоха Уоана надолу по стълбите към приемната.
Залата беше много тъмна. През прозорците влизаше тъмна светлина — цветните стъкла сякаш спираха, а не пропускаха слънцето.
А там, до прозореца…
Той стоеше в черни, лилави и златни одежди. Приличаше на приказно насекомо с отровно жило. Пое ръката й. Неговата беше ледено студена. Докосна я с черните си нокти. Устните му бяха изрисувани с цвета на съсирена кръв. Очите му зееха като бездънни ями.
Масата беше застлана с ленена покривка и на нея бяха подредени сребърни прибори за хранене и купи с инкрустирани скъпоценни камъни, които излъчваха неопределен тъмен блясък. Господарят на Волкян се хранеше елегантно и с наслада схруска кокал от пилешко бутче между зъбите си. Зад него стояха тримата му слуги, младият артист, младото момиче и дебелият мъж. Стояха като статуи. Не мигаха. Като че ли…
О, ако можеше Миц да е тук! Малката, хубава Миц. Това би утешило Уоана. Тя изпусна ножа от треперещите си тромави пръсти и когато господарят Волкхавар я погледна, забеляза колко внимателно смуче мозъка от кокала си.
— За кого говорите, мой скъпи зетко? — попита Херцогинята като мърдаше ушите си.
— Той е мой покровител и божество на дома ми, моя младолика майко. Аз съм му изключително предан.
— И той има гробница тук, в Аркев?
— Да, най-младолика майко-сестрице. Но гробницата плаче да бъде отремонтирана.
Херцогът се изкашля. Не понасяше да бъде изключван от разговора.
— Още малко вино за моя роднина Волкхавар — нареди той. Младият артист, който седеше до Волкхавар, се пресегна да налее вино в чашата. Дали беше негов син или племенник? Странно, но всичките слуги на Волкхавар бяха изчезнали. — Как се казва това божество?
— А, моят покровител има много имена. На покрива е издълбано името Сован Тованацит. Но може да сте чували и името Такерна.
Когато промълви тази дума, черна сянка покри масата. Гоблените се извъртяха на стените, а по прозорците сякаш птици биеха с крилете си.
Усмивката на Херцогинята застина, Херцогът се огледа тревожно. Уоана стисна ръцете си под масата, така че те побеляха от недостига на кръв. Волкхавар се поклони.
— Дали в храма на слънцето — известния храм на Аркев, където слънцето спира на върха на кулата точно по обяд — не би могло да се намери едно тъмно, скрито ъгълче, където да се постави моят бог за тези граждани, които го почитат? Или искам твърде много от ваши височества?