Уоана все още се молеше.
Тогава се появи господарят. Той яздеше черен като кехлибар кон и беше в лилавата си премяна. На главата имаше корона като император. Свитата му се състоеше от хиляда войници, облечени в черно и златно, девици в лилаво и светлосиньо, които танцуваха и носеха блестящи кошници с цветя. Колесниците имаха формата на лебеди с разперени криле, кехлибарени гълъби кръжаха над главите. Музиканти с еднострунни или многострунни инструменти, свирки и барабани вървяха след тях и водеха мечки с цвета на житни класове. Тълпата беше във възторг.
Прозвучаха тромпети. Вратите на двореца се отвориха.
Тя носеше було от сърма, но то не можеше да прикрие грозните й черти. Бледата принцеса. Вървеше тромаво и се препъна на широкото стълбище. Волкхавар й помогна да се качи на един от конете и се усмихваше, сякаш тя беше най-хубавият му подарък. Вече не се молеше.
Полунощ. Насроченият час. Фенерите светеха в алено. Небето беше белезникаво. Дали някой се сещаше, че преди време в полунощ се състоя едно друго огромно и тъмно пиршество.
Камбаните на храма забиха, звънците на корабите зазвъняха. Волкхавар поведе годеницата си по стълбите на храма на слънцето. Очите му приличаха на усойници.
Сватбеното шествие мина по пътеката между редовете на храма. Уоана държеше Волкхавар подръка като лист хартия, понесен от бурен вятър, а след тях вървяха зловещата му свита, Херцогът, Херцогинята, придворните и стражите.
Свещениците чакаха до блестящия олтар.
Волкхавар пристъпи и повлече Уоана със себе си.
Всички притихнаха. Замръзнаха по местата си. Младоженецът отстъпи назад от олтара. Отпусна ръката на избраницата си. Хората замряха. Тишината сякаш се изливаше от огромна урна. Тогава се разнесе гласът на Волкхавар:
— Не, господа свещеници. Един момент, ако обичате.
Последва объркване разнесе се шепот. И отново гласът на Волкхавар. Различен, не толкова игрив. Груб — гласът на роба от кариерата, на момчето от скалите.
— Черни господи, величайши господи! Господ на ветровете, нощта и сенките. Те забравиха, но твоят слуга помни. Аз съм истинският ти свещеник. Ти ме познаваш. Аз съм твой син. О, Сован Тованацит, идол от порутената гробница, виж новото си място. Помниш ли слизането от планината, сриването на твоите и моите сили? Помниш ли лошите дни, жалките убийства, затвора под реката, роба, който трябваше да намери смъртта си в каменната кариера, къртейки бели камъни за Аркев? Помниш ли мъжа, който ни се подиграваше? Помниш ли как пролях кръвта си на скалата, как се издигнах като сокол в небето? Ти беше в мен. Издигни се сега, властта ти няма граници! О, ела, Сован Тованацит! Ела и владей! О, Сован, земя на сенки! О, Такерна! Такерна! Ела и владей!
Разнесе се шум. Отгоре, отдолу, отвсякъде. По целия Аркев и отвъд града. Небето се раздвои. Земята се разцепи. В храма отекнаха писъци, ридания, проклятия. Светлините загаснаха. Но тъмен блясък продължи да грее.
Източникът, от който извираше и се разпръскваше, беше в една ниша до високия олтар. Нещо тъмно и малко бе поставено в нея. Идолът от гробницата.
Свещениците не помръднаха от местата си. Гледаха през помътнялата светлина на слънчевите дискове. Присъстващите притаиха дъх. Бояха се.
Не в скритата ниша, а пред нея, между олтара и мястото, където чакаше с вдигнати ръце лилавият господар, горяща сянка се извиси до височината на ръцете му и я надмина.
Черният бог.
С лице на ужасна птица, с крив нос, слепи зли очи и уста, която проклинаше. С едната си ръка притискаше рог — празен, готов да бъде изпълнен с кръв. Черни светлини — ками, мечове — висяха от пояса му като виещи се змии.
От всички ъгли на храма можеха да го видят. Свещениците и всички други жители на Аркев гледаха ръката му и кръвожадния рог. Не можеше да се скриеш зад гърба му. Той виждаше и зад себе си.
Богът растеше, докато главата му достигна покрива. После застина като пилон от желязо или кост — форма без хубост и цвят.
Такерна. Могъщият Такерна.
Волкхавар щракна с пръсти. Дива, варварска музика изпълни храма, както преди мастилената светлина.
Високо в кулите камбаните забиха асинхронно и всички звънци в града звъняха без мелодия.
Волкхавар се огледа.
— На колене! — извика той. — На колене пред бога, когото пренебрегвахте! Мрамор за двореца, злато за слънцето, сребро за луната и звездите. А за него нищо. На колене! Молете го за прошка! Молете се!