— Заслужихме ли си вечерята, мили хора? — попита Керник — После ще ви гадаем бъдещето. Имаме още трикове за показване.
Селяните кимаха в знак на съгласие.
Микли и синовете му се затичаха да отворят вратите на хамбара си, жените постлаха покривки и донесоха котлите, подпалки за огъня, дори колеха пилета за вечеря, сякаш утрешното им празно блюдо не означаваше нищо за тях.
Жената на стария Аш забърза към дома си и Шайна се дръпна настрана.
— Слугиньо, слугиньо! — викаше жената. Кучето залая бясно.
„Ние всички сме омагьосани“ — помисли си Шайна и ледени тръпки преминаха по гърба й.
Хамбарът на Микли не бе отварян за хора от сватбата на по-големия му син преди три години. Сега някои от нещата в него бяха изхвърлени навън, вътре останаха само подходящите за сядане. Носеха бира в кожени мяхове, храна на подноси, огромно огнище бе стъкмено на каменния под и в него запалиха огън. Никой не задаваше въпроси, никой не се отдръпваше.
Керник, умният водещ, седна на бала сено, дрехите му блестяха, усмихваше се като добър баща, когато хората му предлагаха разни ястия. Отляво до него седна принцесата със сапфирения наниз, а отдясно — чернокосият артист, който играеше рицаря. Наоколо се настаниха другите членове на трупата.
Понякога атлетите се провираха през огнени обръчи, прескачаха огъня или танцуваха в него. Понякога джуджето ставаше и се присъединяваше към тях, изваждаше сребърни яйца иззад ушите и змии от устите на ужасените хора.
Артистката-принцеса гадаеше съдбите. Тя протягаше бледите си ръце, поемаше уплашените ръце на момичетата и жените и горещите ръце на млади мъже, които искаха само да я докоснат. Казваше неща от миналото им, които се оказваха действителни, и вещаеше неща за бъдещето, които те искаха да се сбъднат. Никой не посмя да я целуне или притисне младата й плът до себе си, нито да гледа твърде продължително в царствените й очи, които изглеждаха като тъмни езера. Някои от момичетата бяха по-дръзки с младия артист. Те обвиваха ръцете си около раменете му, докосваха с устни лицето и вълнистата му коса и се галеха о него като котки. Той се смееше, правеше им комплименти и целуваше по-хубавичките, но тези любезности бяха мимолетни като сенките по стените. На момичетата им стана неудобно и излязоха навън.
Отначало избутаха Шайна в средата на хамбара да наглежда огъня и съдовете върху него и да носи пиене на мъжете, когато я повикат. По-късно започна малко по малко да се прокрадва към вратата в очакване на подходящ момент да се измъкне по-лесно навън. Имаше желание да се върне в дома на стария Аш, част от нея искаше да се скрие под черджето там. Още от началото бе усетила извратеността, която витаеше във въздуха, както лисицата надушва кучетата. И все пак, дори когато можеше, тя не напусна хамбара. Доспа й се и се сви на пода до вратата сред дима.
Дали цялото това злато беше истинско? И златният щит, и златният меч? И златистите власинки по черните коси на младия артист? Два пъти беше минала покрай него, докато носеше бира на стария Аш или на глупавия Микли. Младият артист вдигна погледа си, когато тя минаваше, и в очите му се отразиха синкавозелените светлини на лампите, но той изглежда не я видя. Сякаш острие я прониза тогава, острие от желязо, а не от злато. Глупавата Шайна, робинята, как можеше дори да мисли за него — свободния човек, по-красив от всеки друг… А драконът изглеждаше толкова истински и ужасен! Но как? Керник — магьосникът, крадецът на чувства, от едната му страна главният артист като тъмния млад бог, на когото невестите се кланяха през пролетта…
През нощта кучетата се разлаяха отново. Може би все пак имаше вълци, както бе казал старият Аш. Късни вълци или истински дяволи…
Шайна заспа. В съня си видя лицето на артиста и чу гласа му, но той не говореше на нея и очите му не я гледаха.
Бледа светлинка се плъзна по клепачите й, студена като изворна вода. Мирисът на пепел и стара храна й беше добре познат, но не и на слама и добитък, както и силната миризма на бирата.
Шайна се събуди и видя, че лежи до вратата на хамбара. Наоколо другите все още хъркаха и се давеха в тежкия си сън.
Нещо се бе случило със света този ден.
Помръдна само колкото да погледне навън.
Беше онова меланхолично време точно преди зазоряване. Тъжни птици пееха по малките дръвчета на планинските баири и по върбите край потока. Къщите на селото бяха зловещо тихи. Седем или девет, или тринадесет коня стояха в очакване като на погребение, а на гърбовете им седяха седем или девет, или тринадесет ездачи с черни наметала.