— Не, малко глупаво момиче — продължи той, — всичко, което искам от теб, е символичната ти цена. Магьосниците боравят със символи и така те им стават скъпи. Особено на мен — господаря на магьосниците, най-висшия свещеник на символите. Когато нещастните ти родители вече не са с нас, а това ще стане скоро, ти ще наследиш Коркеем, а аз, твоят съпруг, ще го управлявам. Иначе можеш да правиш каквото поискаш, стига да не ми се пречкаш. Сега бягай при девственото си легло.
Уоана се изправи, побягна от стаята, изкачи стълбите и се затвори в тихата си стая. Трепереше от ужас, но й олекна. Залости вратата по стар навик, който сега едва ли би я спасил. Пристъпи плахо към леглото.
Дори тук чувстваше погледа му да я следи. Не се съмняваше, че Волк може да вижда и през стените.
Навън продължаваха да се носят смразяващи звуци.
Уоана легна и покри главата си с възглавниците. Искаше да изтрие следите от кървавите пръсти на магьосника от тялото си, но по някаква причина не смееше. Повика Миц, ала котката не й отговори. Сигурно пак се бе скрила. Какво бе казал за родителите й? Не си спомняше, а може би се боеше да го направи. Не ги обичаше, но не искаше да си ги представи подчинени на милостта на Волкхавар. Съжаляваше ги. Но не можеше да им помогне.
Скоро трябваше да се съмне. С какво нетърпение очакваше изгрева!
Четири или пет часа след полунощ слънцето трябваше да се издигне в небето над Аркев. Но това не стана. Без слънце, без луна, без звезди, небето обвиваше в тъмнината си кубетата и кулите на храмовете. Богът на нощта бе изгасил всички светлини освен своята собствена.
Пламъците вече тлееха. Беше тихо. Жителите бяха налягали по улиците. Спяха. Само пушек се стелеше в градините.
Поклонниците на Такерна лежаха в кръвта и виното около краката на идола като мъртви риби, изхвърлени от отлива.
Но богът не спеше. Веднъж събуден, никога не заспиваше.
Тежки стъпки по пода. Една, две, три. Черен вълк, висок колкото кон, влезе през вратата и тръгна по пътеката между редиците. Прескачаше внимателно спящите тела. По муцуната му имаше нещо лепкаво, а на улицата някой лежаха във вечен сън с червени кървави огърлици около шиите си.
Херцогът и Херцогинята се събудиха заедно. Втренчиха се във вълка. Той изчезна и на мястото му застана Волкхавар, скъпият им зет.
— Колко странно — проговори Херцогинята несигурно и възбудено. — За какво са тези вериги?
— За да ви привържат към стълба — обясни Волк. — Или може би е само илюзия? Опитайте и ще видите.
— Това е нещо ново. Някакъв обичай от Волкян ли е?
— Вече да — отговори Волк.
— Искам да бъда пуснат — изръмжа Херцогът, като гледаше веригите и стълба объркан. Не забелязваше високата сянка, чиято глава достигаше тавана.
— Ще ви освободя — обеща магьосникът. — Но първо имате ли какво да ми кажете, последна молба или благословия, или може би дори магия?
Лицето на Херцогинята се изкриви в горчива гримаса.
— Милост! — извика тя. — Ще направя всичко, само ме пощадете!
— Аз имам всичко, което искам.
— Стража! — крещеше Херцогът. — Стража! Помощ!
— Няма стражи, няма помощ. Вече нямам нужда от вас, госпожо и господине. Дори господарят ми не иска вашите скъпернически нищожни души.
— Той е вълк! — пищеше Херцогинята. — Видях го! Видях го!
Волк разтвори устата си. Поклони се и целуна края на робата на великия тъмен идол.
— Такерна, помниш ли свещеника Вой? Да, невероятни, помниш го. Сега като трудолюбива жена трябва да пометеш и тези двамата като прах от къщата. — Волк отстъпи настрана. Представи си Херцога и Херцогинята да копаят камък за тези бели кули на двореца, за които той можеше да умре в кариерата. Лицата им бяха бледи и набръчкани като камъка. — Вземи ги, господарю мой!
Разнесе се тътен, черна светлина, мирис на овъглено месо и до колоната заблестяха две факли с височината на Мойоко и жена му.
Котките имат слънчеви часовници в главите си. Знаят колко е часът, където и да се намират. Миц знаеше, че се съмва. Усети кога стана обед, докато лежеше в кухия ствол на дъба в двора на двореца. Но когато вдигна глава и погледна навън, над града все още се стелеше тъмнина като в най-тъмните доби.
— Златното око на слънцето не се е отворило — помисли си Миц.
— Не — отговори Шайна и погледна през очите на котката. — Слънцето е изгряло. Но Волкхавар е опънал с магиите си черно платно от облаци над Аркев. Затова никой не може да види колесницата на слънцето.
— Може би си права — призна Миц, — но аз ще се скрия отново.
— Не, няма — размърда се Шайна. — Не си ли гладна? Нека да отидем в кухнята и да видим какво бихме могли да закусим.