С тези думи Шайна убеди котката и тялото излезе от дървото, където се бе скрило, когато започнаха страшните звуци. Скокът им от дървото на земята не беше лек.
— Едва не скочихме в локвата заради теб — смъмри я Миц.
— Слушай — каза Шайна. — Можеш ли да чуеш цвърченето на мишка с острите си уши?
Миц и Шайна излязоха на мъхестата пътека, която водеше към двореца.
Котката се сниши до земята, козината й настръхна. Опашката на Шайна — е, беше донякъде и нейна собственост — се вирна нагоре и те изстенаха.
Дворецът на Аркев вече не беше бял, кубетата не бяха от бледо блестящо злато, а прозорците не бяха розови като зюмбюли или зелени като морето. О, не! Дворецът беше черен, с кубета от желязо, а прозорците бяха сиви и лилави като зловещата кръв на дракон. Дърветата в градината имаха черни листа, храстите бяха с цвета на отровата, а поляните — като поръсени с пепел. Това ли е Аркев, блестящият град? Черни стени, черни кули? Без блясък? Един голям некропол под небето на Такерна.
Котката се покатери по черната кула. В стрехите се гушеха смълчани птички. Миц и Шайна погледнаха през новите стъкла в стаята на Уоана.
— Тя спи. Не я е наранил или опетнил — каза Шайна.
Миц задраска по стъклото, но Уоана не се събуди. Котката побягна.
— Чакай! — извика душата на Шайна, понесена физически и мисловно от бясната паника на котката. По клоните на едно тънко дърво, после на друго, на тревата, през една дупка, по стъпала, по широка павирана улица, където все още светеше един фенер с красив пламък. — Чакай!
— Не мога да чакам! — изпищя Миц. — Нощ е! Страх ме е! Да бягаме!
— Добре, Миц, мила Миц, добра Миц, бягай като вятъра, следвай облаците. Хубаво е да бягаш. Но ако бягаме, нека поне да е по този път.
И поеха в посоката, в която беше храма. Шайна водеше. Тя не само предугаждаше пътя, но усещаше, че Дисаел е там някъде. А също защото… Не можеше да определи какво.
С Шайна се случваше нещо странно, неконтролируемо и я караше да се чувства некомфортно. „Не питай какво ми е — мислеше си тя. — Не се опитвай да разсъждаваш. Още не.“
Стигнаха до вратите на храма на слънцето. Едва сега Миц разбра в каква посока я бе повела Шайна.
— Късно е да се връщаш назад — прошепна девойката.
— Ще те издера и ще те разкъсам — изръмжа гласът на Миц.
— Мила Миц, скъпа Миц. Никой няма да те нарани.
— Но аз ще нараня теб — обеща котката. — Ще ти се нахвърля и ще си играя с теб. Ще гриза и ще чупя костите ти с лапата си. Аз…
Шайна изгуби търпение.
— Ще те накарам да гризеш собствената си опашка — каза тя. — ако не скриеш езика си зад зъбите.
Миц млъкна и козината й полегна върху гърбовете им. Шайна, ученичката на Барбаят, беше по-силната въпреки всичко.
Храмът изглеждаше като потопен във вода, обвит в сянка. По пода стояха странни купчинки пепел. Но какво беше онова голямо, покрито със смола нещо, което…
Въпреки волята си те продължиха напред, влязоха вътре и приближиха идола. Очите им погледнаха право в лицето на Сован Тованацит — Такерна.
Тогава се чу глас. Не беше идолът. Гласът на магьосника изричаше нечувани думи:
— Коте, ела тук. Ела и седни на коленете на Херцога на Коркеем. Ела и раздели трона с него. В този час аз, Волкхавар, празнувам победата си.
На мозайката изведнъж се появи мишка, която бягаше бързо. Беше просто илюзия. Шайна разбра това и не помръдна. Миц, чиито котешки инстинкти бяха по-силни, затича след нея, подскочи, играеше си с мишката, потупваше я и я драскаше. Всяко действие я доближаваше до магьосника, който това и чакаше. Най-после Миц уби и изяде нереалната мишка. Вкусът й бе почти истински.
Шайна се появи, след като се беше скрила, превъзмогна топлата миша кръв в гърлото на Миц и откри, че седят на коленете на магьосника.
— После ще ти дам по-хубава закуска — каза той. Гледаше котката с нечовешко бялото си лице и оловни очи. — Малко, жестоко, умно, грешно коте. Мислиш, че си сита, но ти се нахрани с една илюзия.
Миц беше странно развълнувана и притеснена и започна да мие лапите си. Шайна се криеше зад нея и хвърляше бегли погледи по нещата наоколо, когато Миц извърташе глава.
Столът беше в златно и черно — столът на Херцога или на висшия свещеник, или нещо помежду им. Йевдора седеше отляво и предеше пушек на златно колело и сребърна хурка. От другата му страна седеше Дисаел и четеше на глас от книга, подвързана с кожа. До него Роши в облика на мечка свиреше на свирка от нефрити. Символи. Както бе казал магьосникът, той обича символите и има нужда от тях. На тях гради дома си.
— Малка черна котка — продължаваше Керник. Гласът му беше мек и сух. — Аз направих от Аркев черен и грозен град. Аз направих моя бог бог на Аркев. Ето го там, можеш да го видиш. Аз изпих горещата кръв на хората.