Тогава ръцете му се повдигнаха и погалиха нежно котката по целия й гръб.
Очите й се затвориха. Мъркаше. Усети се. Спря за момент. После замърка пак. Кой би могъл да си помисли, че мъжът в лилаво е способен на такава нежност?
Шайна също почувства ласката и се учуди. Това я накара почти да забрави, но не успя…
Идолът, Шайна. Идолът.
Да. Тя разпозна идола. Черният бог на Волк. Това беше малкият демон — божеството на планинското селце, от който се бояха козите. Беше му се кланяла и поднасяла цветя. Сърдитият демон.
Миц мъркаше, докато заспа. Шайна се унесе след нея.
Черни соколи летяха в небосвода. Въздухът се раздвижваше от ударите на крилете им.
Скоро светът се събуди. В Аркев имаше нов Херцог. Дъщерята на стария беше негова съпруга. Името му бе Волкхавар. Искаше всяко село, всеки град, голям или малък, всеки храм да му изпраща дарове. Четиридесет черни вола, сто черни овце, двеста глави черни говеда. Петдесет бъчви черна бира, шестдесет червено вино, един тон сребро, един тон злато, шест ковчега с диаманти, кожите на двадесет черни мечки, руната на осемдесет черни овни.
Аркев беше денонощно под черното було на нощта. Волкхавар бе забранил старата религия и слънцето, луната и звездите бяха напуснали небето над града. Всички свещеници сега служеха на жестокия бог на похотта и кръвта. Монахините станаха блудници. От корабите и караваните, които бяха отишли в Аркев за пролетния панаир, нито един не се върна обратно.
Някои отказваха да изпращат подаръците, които изискваше новият Херцог. Тези хора изчезваха в кълбо от пушек и светлина.
Целият Коркеем вече знаеше името му. Волк Волкхавар. Пътищата се изпълваха със стада и скъпоценности, носени в Аркев — тъмния град, който вече не боготвореше небето.
Свещеникът на червеното слънце яздеше от селото на стария Аш обратно към Кост по неравната пътека, която криволичеше по хълма.
Беше рано, малко след зазоряване. Планините все още изглеждаха тъмни под блясъка на емайлираното небе. Въздухът беше свеж. Чуваха се звънците на кравите и гласовете на птиците.
Едрият свещеник беше дал най-доброто от себе си на жителите на селото и сега беше изтощен след всичко, което поискаха от него. Нищо друго не можеше да се направи с един вампир освен това, което беше направил той. Така щеше да е по-добре и за нея, а това беше и единственият отговор за странните неща, които се случваха в селото и околността. Но някак не се чувстваше уверен, че е постъпил правилно. Беше се насилил да извърши необходимия ритуал. Отсичането на главата й беше само по себе си ужасна задача. Докато замахваше, му се струваше, че чува гласа й като обезумяла птица, а когато свършиха и поеха надолу към селото, сякаш бе чул плач, мек като дъжда, носен от вятъра зад него. Ударът на меча донесе мир на живите. В това бе сигурен. Но за момичето? Дали бе донесъл мир и на робинята?
Сега, разбира се, пътят му обратно към Кост минаваше покрай гробището, съвсем близо до мястото, където бе погребано тялото на робинята. Щеше да е по-спокоен, когато хълмът останеше зад гърба му. Не отричаше.
Мулето не обичаше дългите преходи. Сега изведнъж спря.
— Хайде, Марко, мой дебели приятелю — подкани го свещеникът.
Мулето поклати глава.
Тогава свещеникът забеляза, че един валчест камък, който сигурно се бе претърколил отгоре, стоеше по средата на пътеката.
— О, от този камък ли те е страх?
В същия момент камъкът се повдигна и се извърна или поне така изглеждаше. Мулето издаде звук, като че ли духаха пясък през тромпет, и направи три големи скока — на запад, на изток и назад. Свещеникът се строполи в праха на пътя.
— Хвала на бога на слънцето, аз съм достатъчно дебел, за да понеса такива удари леко — простена той философски и се надигна.
— Това е добре — прозвуча друг глас. — Не бих искала добрият отец да се нарани.
— Само казах, че не съм се ударил лошо — поправи го свещеникът. — Костите ми не са счупени.
Острият му поглед съзря на пътеката стара жена. Тя също го наблюдаваше. Беше странна, сива старица, завита с мъхест шал, а очите й гледаха остро като неговите.
— Мулетата са глупави създания — каза тя. — Ту са кротки, ту са диви. Един от вързопите падна, но аз го вдигнах.
— Благодаря — отвърна свещеникът. — Мога ли за знам с кого разговарям?
— Една бедна стара жена от тукашните планини. Но дали добрият отец е чул новините от Аркев?
— Чух нещо. Имало нов Херцог със странни вкусове.
— По-лошо. Погледни червеното си наметало и златния си слънчев диск, отче. Той не харесва тези неща.