— Човек винаги трябва да се вслушва в съветите, които получава по път — изрече свещеникът. — Но все пак бих искал да зная името на мъдрата жена.
— „Кажи ми твоето име, то ще покаже разликата между нас“ — казало кучето на бълхата — отбеляза старата жена. — Мулето ти тръгна. Може би трябва да го догониш, ако не искаш да вървиш пеш до Кост.
Свещеникът кимна рязко и тръгна след мулето, което препускаше в лек галоп.
След половин миля, от другата страна на хълма, мулето спря до една ела и свещеникът се качи на гърба му. „Може би пак ще се срещнем, майко“ — мислеше си.
Още не беше станало обяд, когато спря да изяде приготвената му храна и реши да провери какво има във вързопа, който магьосницата бе докосвала. Свещения бронзов щит от храма в Кост и свещения меч за обезглавяване на вампири ги нямаше. Изрече думи, не всички от които бяха свещени.
Ядоса се още повече и се разтревожи, когато сви от пътеката по хълма и се върна да види какво бе станало с гроба на робинята.
Зад кръглата врата на малката, наподобяваща мъхест валчест камък къща седеше магьосницата и се взираше в кристала си. Стаята нямаше прозорци и се осветяваше единствено от запалените свещи в човешки черепи. Кристалът показваше черен град под черно небе, на което слънцето грееше студено и бледо като фосфор. Храм от черен кехлибар, в който горят черни пламъци. Свещеници, облечени в траурни дрехи, се кланяха пред огромен идол със зловещо лице. Черни коне се изправяха на задните си крака и покриваха черни кобили пред олтара. Кръвта на мъже и зверове се лееше в алени реки. Наблизо се издигаше дворец от черен кехлибар, където черен Херцог седеше в златен трон, а до него — нисичката, бледа Херцогиня. Златокосо момиче предеше пушек, бяла мечка танцуваше, млад мъж се взираше пред себе си със слепи очи. Коленичили пред Херцога, принцеси и лордове поднасяха ковчежета със скъпоценности и монети. Кораби в реката, кервани по пътищата. На висок покрив котка ядеше рибешка глава, спомняше си галещата ръка на магьосника. Душата на момиче прехвръкваше в котешкото тяло като птица на люлеещ се от вятъра клон.
Барбаят откъсна поглед от кристала.
Обърна се. На пода бе нарисуван символ от бяла глина. Никога преди в стаята й не бе рисуван такъв. Точно до очертанията му лежеше вързоп от сива тъкан с формата на голяма кукла. Вътре във фигурата от глина в земята бе забит бронзов меч.
— Е, меч — започна Барбаят, — ще ти кажа какво да правиш. Тук лежи труп. Тук, до теб. Увит в сива тъкан. Една млада девойка. Ти отсече главата от раменете й. Така беше, нали? Е, меч, отговори ми сега от силата на глината, в очертанията на която стоиш, и силата на огъня, който те кали, и силата на водата, която те охлади, и силата на въздуха, който ударът ти разсече, и силата на земята, в която си забит. Отговори ми, меч. Аз ще изтръгна отговора ти.
Мечът отговори. Имаше металически глас.
— Да.
— Чуй ме — каза Барбаят. — Признаваш ли ме за магьосница?
— Да — проехтя гласът му.
— Името ми е Барбаят, меч. Повтори го.
— Барбаят — повтори мечът. — Поздравления, Барбаят.
— Сега аз ще ти кажа твоето име. Ще те нарека Меч. Ще те нарека Бронз. Чуй, Бронзов меч. Тук лежи момичето, чиято глава ти свали от плещите й. Така ли беше?
— Да, Барбаят.
— Чуй ме, Меч. Аз я подведох. Но нейната кръв тече в моите вени и лъжата е заседнала като бучка в гърлото ми. Аз и тя запазихме душата й на този свят. Трябва да знаеш това, Меч. Каквото е — е. Каквото било — било. Но това, което ще бъде, може да бъде и по друг начин. Ти ли я обезглави?
— Да, Барбаят.
— Три пъти отговори с „да“ на този въпрос. Меч, скоро ще отговориш по друг начин. Това е най-старата магия. Това, в което вярваме — е. Това, в което вярвахме — беше. Това, което трябва да стане, ще стане. Ти вярваш, че си отсякъл главата й. Когато забравиш това и отговориш с „не“ повече пъти, отколкото изрече „да“, ти ще промениш миналото, както всички, които помнят или не нещата, ги променят. Тогава все едно, че не се е случило. Когато ти, който отне живота й, ми кажеш, че не си го сторил, и повярваш в думите си, все едно, че не си го сторил — тялото й ще бъде отново едно цяло. А душата й, която все още съществува на земята, ще се върне в тялото и тя ще живее. Разбираш ли?
— Разбирам, Барбаят. Но аз помня удара, който нанесох в ръцете на свещеника, и топлината на кръвта й. Помня ги.
Барбаят само поклати глава.
— Меч, аз те нарекох Бронз. Но бронзът се състои от два метала — мед и калай. Меч, отново ще ти дам име. Ще те нарека Мед, ще те нарека Калай. Отговори ми сега, Мед, червена, топла Мед, метал от пламък на топла, близка земя. Отговори ми, Калай, студен, сив метал, метал от пепелта на студена, далечна земя.