Мечът сякаш потрепери. Пламък и пепел, излети заедно, се разделиха отново в разтопено състояние.
— Поздравления, Барбаят — изкънтя дълбокият, горещ глас на Медта.
— Поздравления, Барбаят — иззвъня тънкият, хладен глас на Калая.
— Кажи ми, Мед от меча, скоро отсичала ли си глава на момиче? — попита магьосницата.
— Трябваше да го направя — отговори Медта. — Аз съм силна и гладна. Отсякла съм я без съмнение.
— Кажи ми, Калай от меча, ти също ли си отсичал глава на девойка?
— Аз? Аз съм слаб и тактичен, бих драскал или порязвал. Може би съм я одраскал, но се съмнявам, че съм я обезглавил.
— Глупак! — изръмжа Медта. — Когато аз съм до теб, би могъл да обезглавиш стотици хора. Едно момиче не би ни затруднило. Вземи ръката ми и си спомни вкуса на кръвта и пращенето на костите.
— Да — хленчеше Калаят. — Може би. Може и да съм го сторил. Да, с помощта на сестра ми аз обезглавих момичето.
Барбаят поклати глава.
— Меч, аз те нарекох Бронз. Бронз, аз те нарекох Мед и Калай. Ще ти дам ново име. На наковалнята те коваха, преди това в пещта те стопиха и смесиха. — В очертанията от глина мечът сякаш се раздели. Медта — с ядосано мърморене. Калаят — с остър писък. — Слитък на Калай те наричам, Слитък на Мед те наричам. Кажи ми, Слитък Калай, къде те откриха да спиш?
Гласът на Калая беше мек, замечтан и далечен, сякаш долиташе от необятни морета.
— Лежах дълбоко, Барбаят, в моята дупка в скалата. Кой ми казваше какъв съм? Никой. Аз бях част от майка ми, земята. Бях хладен. Дълго спах. Мъже ме извадиха от прегръдките на майка ми. Бях черен, но ме докосна вода и ме гориха с огън, и ме изливаха, и ме смесваха с червен метал, който ме мразеше и ме нарани жестоко. Духът ми се промени.
— Върни се към това, което беше — изрече магьосницата.
Калаят се сля с тъмнината на пода.
— Кажи ми — продължи Барбаят, — Слитък Мед, къде те намериха спящ?
Гласът на Медта също беше променен — беше мек и звучен.
— Ние бяхме голямо семейство, голяма колония като листа на папрат от едно коренище. Лежахме дълбоко. Говорехме си и се обичахме. Кой ни казваше какво сме? Ние. Кой ни казваше какви трябва да станем? Ние. Но грешахме. Мъже ни разделиха. Те ни начупиха на парчета. Държаха ни в огъня, докато не заплакахме. После ни обвързаха със студения сив чужденец, който ни мразеше. Вече не бяхме заедно. Вече бяхме разделени. Чукът беше жесток. Но най-жестоко беше разделянето и новото смесване.
— Върни се — нареди магьосницата — към това, което си била.
Медта се разля в румена купчинка на земята.
— А сега — продължи Барбаят — ще ви дам нови имена, за последен път: Окис на Мед, Окис на Калай.
— Поздравления — прошепна едната купчинка.
— Поздравления — промърмори другата.
— Добре. Сега ще ви кажа нещо — промълви магьосницата. — Тук лежи едно мъртво тяло. Увито е в сиво платнище. Една девойка, чиято глава вие отсякохте. Така ли е?
— Аз? — изпищя шепотът. — Не, аз знам само тайнствата, не и смъртта.
— Аз? — изпищя мърморенето. — Не. Аз знам само другарството, не и смъртта.
— Сигурни ли сте? Помните ли благословията в Кост, ръцете на свещеника, костите, топлата кръв? Вие ли свалихте главата на момичето от раменете й?
— Не, Барбаят!
— Не, Барбаят!
— Земя — заговори магьосницата, — огън, въздух и вода. Добив, пещи, смесване, удар на чук. Окис, бъди Мед, бъди Калай. Мед и Калай, бъдете едно цяло, бъдете Бронз, Бронзов меч.
На земята прахта се завихри, червено и сиво се смесиха, в земята стоеше забит каленият свещен меч.
— Меч — продължи Барбаят, — аз отново те създадох. Ти си нов и неопетнен, девствен и невинен. Слушай, Меч от бронз, тук лежи момичето, чиято глава ти отсече. Ти ли я отсече?
— Не, Барбаят — кънтеше гордият, ясен глас на меча. — Не, не и пак не.
Магьосницата се засмя. Смехът й напомняше лай на лисица. Обърна се и махна платното от тялото, което лежеше до очертанията на глинения символ.
Това беше Шайна. Косата й с цвета на нощта се бе разпиляла по пода. Неподвижна, сякаш спеше. Главата й беше прикована здраво и гладко към шията, а шията — към нежните й рамене. Нямаше дори белег. От тялото й се издигаше като тънък виещ се дим едва видима сребърна нишка. Непрекъсната.
Точно преди изгрев някой се спусна от Студената канара, мина по каменния мост надолу по пътеката, която водеше към козето пасище, към хълмовете и долината.
Изглеждаше като жена от селото. Имаше здрави обувки, престилка, забрадка върху сивата си коса и мъхест шал. Тя водеше малко магаре, впрегнато в каручка, а в нея бе поставен плосък дървен сандък, който не можеше да бъде нищо друго освен ковчег. Меланхолична, нещастна въздишка. Когато жената и магарето с каруцата се спуснаха по хълма и поеха по широкия път към Кост, хората сваляха шапките си и предлагаха на жената парче хляб или плод. Това бе добре дошло за Барбаят, която трябваше да се грижи за поправеното тяло на Шайна и не би могла да пътува по друг начин.