Преди да излезе от планинската пътека обаче, Барбаят бе забелязала нещо.
Вдълбаният идол, който бе прекарал в скалата до пътеката неизброимо много години, не се виждаше от пръв поглед, толкова нагъсто растяха белите цветя пред него.
Сивата жена го доближи. Гледаше го втренчено. Поклони се леко. Не можеше да различи изражението на каменното му лице, но преди да продължи, откъсна няколко цветчета и ги постави върху дървения сандък в каруцата.
Шайна сънуваше, че е хванала мишка и си играе с нея върху мозаечния под в двореца. Това беше сънят на Миц, но робинята бе свикнала с него. Тогава той доби странен обрат. Мишката вече не беше в устата на Шайна, а самата Шайна се бе превърнала в мишка. Изпадна от горещата, влажна, острозъба уста на котката и се оказа до друга мишка. Това беше Дисаел. „Бягай! — пищеше тя. — Волк котката ни преследва.“ Но мишката Дисаел я гледаше апатично с красивите си синьозелени очи. Тогава лапата на Волк се стовари върху гърбовете им като нагорещено желязо.
Шайна се събуди задъхана. Като че ли падна от голяма височина. Това й се случваше често, когато сънищата на котката се преливаха в нейните.
— Моля за извинение — прошепна Шайна на Миц, седна и започна да лиже лапите си. Но…
Това не бяха черните малки космати лапички, а матови, гладки и тесни ръце с десет познати пръста. Не, не можеше да е вярно. Все още сънуваше… Не е възможно.
Затвори очи и пак ги отвори. Виждаше по друг начин и чуваше различно. Нямаше смисъл да се опитва да тича на четири крака и едва не си счупи гърба, когато по котешки се опита да извие гръбнак.
— Шайна, ти си луда. Ела на себе си — каза си и се изправи. Вятърът развяваше косите й. Дори говореше сама на себе си с добре познатия глас. — Какво се е случило с мен?
Тогава забеляза склона, бушуващото небе, каруцата с открития ковчег… До него, завита в мъхестия си шал, седеше магьосницата от Студената канара.
— Барбаят — промълви бавно Шайна. От очите й се отрониха сълзи. Ужас и радост изпълниха сърцето й, готови да я понесат на крилете си. — Барбаят, разкажи ми всичко. Бързо, веднага.
Така Барбаят, Сивата жена, й разказа съвсем накратко какво се бе случило.
Момичето измяука. Не можеше да устои. Опита се да скочи след водно конче просто от удоволствие и лудост. Осмисли какво се бе случило и опипа всяка част от тялото си, за да се увери, че всичко си е на мястото. Не можеше да повярва. Благодареше на магьосницата. Седна на земята и се смееше, и плачеше от цялото си сърце.
Барбаят помълча известно време, после каза:
— По-късно може би ще имаш време да поплачеш. Разправих ти как те извадих от гроба, как съединих тялото ти и как направих от плътта и душата ти отново едно цяло. Сега, дъще, уредихме сметката между нас. Едно време те подведох, но сега платих дълга си. Кажи, че съм го платила.
— Стотици пъти си го платила, Барбаят.
— Добре. Сега ако ти казвам някои неща, а ти не се съобразяваш с тях, действаш необмислено и попаднеш отново в капан, нямаш никакви основания да искаш от мен помощ. Така да знаеш.
— Да, Барбаят, но какви са тези неща?
— Неща? А, да. Ето ти хляб и ябълки. Яж, докато слушаш. Първо ще ти кажа следното — кръглата ми врата е все още отворена. Върни се с мен в планината и ще те посветя в магъосничеството. Тогава ще направим нещо друго. Клатиш глава. Така си и знаех. Духът и сърцето остават същите. Твоят Дисаел е преди всичко останало. Добре тогава. Изяж ябълката и после ми разкажи какво видя, докато тичаше на четири крака из Аркев под черното небе на Волк.
Шайна се подчини. Опитваше се да не преглъща като котка, но едва не се задави.
— Научих тайните проходи на града и на двореца. Научих как да ловя мишки. Но това не е важно. Научих ритуала на черния бог на магьосника. Разбрах, че Волк може нежно да гали гърба на котка.
Барбаят седеше като валчест камък до отворения ковчег. Гледаше на север, над хълма, към веригата от черни планини, които изглеждаха като балдахин от буреносни облаци.
— Друго?
— Има и друго — отговори Шайна. — Едно нещо, което не ми даваше покой. Не знам защо. Научих, че черният бог на Волк, когото сега величаят в Аркев, е същият бог — малкият господин, на когото се кланях в планината.
— Правеше ли го? — попита сивата жена. — Всеки път ли го почиташе?