— Един път той беше ядосан, а сърцето ми се бе свило и тогава му поднесох бяло цвете.
— Сега там расте гора от бели цветя — отбеляза Барбаят. Посочи на север, накъдето гледаше. — Там лежи Аркев. Забулен в черна нощ. Само един ден ще е необходим на млада, изпълнена с решителност девойка да достигне до това място на двата си крака. Но пътят е тъмен. Трябва да избереш.
— За мен няма друг път, мила майко, и ти го знаеш — отговори момичето.
— Силно ли е сърцето ти и волята ти — издръжлива като върба?
— По-силна. Можеш да провериш. Или смяташ, че съдбата вече ме е проверила?
Барбаят впери в момичето поглед, остър като нож. Шайна също я погледна и магьосницата прочете в очите й непоколебимост.
— Преди носеше вериги от метал, сега носиш други вериги. Все още си робиня. Чуй тогава, робиньо на любовта, чуй и запомни. Ще ти разкажа за Волкхавар, за миналото му. Няма да повтарям.
Пътят беше дълъг и тежък. Отне й цял ден да се върне в Аркев, както я бе предупредила Барбаят. Но й беше приятно да чувства грубите ръбести камъни под нозете си, бурният вятър да духа в очите на човешкото й тяло, по страните й и да развява косите й. Наслаждаваше се на това усещане.
Черни планини от облаци се бяха надвесили над целия път на девойката. Струваше й се, че са се образували преди десет милиона години. Когато доближи, видя лилавите, блестящи като гранати лампи и огньове.
Сега често се правеха празненства в името на бога. Такава беше волята на Волк. Ярката тъмна светлина на огньовете показваше, че в града пируват.
Шайна измина разстоянието без почивка. Нозете я държаха и продължаваха да вървят. Сърцето й биеше бясно в гърдите, устните й бяха сухи, студени тръпки я побиваха. Страхът я следваше като предано на господаря си куче. Беше свикнала със страха. Понякога му хвърляше кокал или галеше главата му, за да го смири, но той не я спря да се върне в града.
Слънцето отдавна се бе скрило от небосвода, доколкото изобщо можеше да се види, когато робинята достигна покрайнините на Аркев. Стените, реката с корабите, кулите и широките улици бяха черни, както ги бе запомнила, а тук-там бяха запалени фенери.
Думите на Барбаят отекваха в съзнанието й. Стискаше зъби. Беше изпълнена с решителност. Заедно с комата хляб магьосницата й бе дала и хляба на съдбата.
Усещаше присъствието на магьосника навсякъде около себе си, но това нямаше значение.
„Жива съм — мислеше си. — Още не ме е унищожил.“
Уоана седеше пред ковчежето с бижутата си.
Погледът й бе пуст като камък, а сърцето й — изпълнено с тревога.
Никой не можеше да я спаси. И сама не можеше да си помогне. Изглежда нямаше начин за бягство. Волкхавар я бе подчинил на властта си и се забавляваше от символичната й цена. Уби глупавите й и безпомощни родители и превърна столицата в тъмна дяволска дупка. За свой ужас трябваше да седи до него. Седеше до него и в храма, когато наплашените хора боготворяха Сован Тованацит с оргиите и зверското си поведение. Съпругът й следеше отстрани спектакъла, въодушевен от злокобния си триумф.
Тя познаваше народа, своя народ, но не можеше да ги спре, защото беше подвластна на магьосника също като тях. Знаеше какви нечувани неща се случваха след това — големият черен вълк обикаляше улиците и разкъсваше гърлата на гуляйджиите. Един ден може би щеше да влезе и в тази спалня…
Нямаше към кого да се обърне. Дори котката й изглеждаше омагьосана и понякога бягаше от него, а друг път мъркаше под ласката на отвратителните му ръце. Нейната Миц се галеше в коленете на Волкхавар!
Бяха й известили, че господарят иска да го придружи в колесницата му през развълнувания град до храма, но не можеше да понесе това.
Нещо се беше случило с Уоана. Нещо, което би трябвало да става нежно и плавно, макар че в действителност рядко бива така. Беше променило безропотния й живот като по чудо. Беше пораснала. Беше жена. Жена, молеща се в безнадеждността си, твърде горда и силна, за да понася скромността и послушанието си в този час.
В кутията с редките, приказно красиви подаръци от злокобния й годеник имаше една дълга карфица. Бяла като лен, Уоана я гледаше. Сърцето й се превърна в бучка лед.
Ръката й се промъкна като крадец в сенките. Стисна с пръсти карфицата, издигна ръцете си и затвори очи.
Нещо издраска по прозореца. После пак и пак.
Уоана с вик изпусна малката си кама и се обърна.
— Миц! — извика тя и се втурна към прозореца.
Отвори го бързо, но вместо четири меки гладки като коприна лапи и космата главичка, силни ръце грабнаха нейните и се чу припрян шепот на момиче:
— Не се бой от мен, принцесо. Аз няма да ти направя нищо лошо. Довери ми се и ме пусни да вляза, преди да съм се подхлъзнала и паднала долу в тревата.