Уоана освободи ръцете си и отстъпи встрани, за да пусне гостенката в стаята. Без съмнение беше човек. Беше убедителна с жестовете и говора си. Уоана се успокои още повече, когато видя пред себе си в стаята девойка с черна коса, облечена много бедно. Беше красиво момиче. Принцесата преодоля свена си и попита:
— Моля ви, кажете ми как се промъкнахте до прозореца? — Опитваше се да разсъждава трезво след ненадейното посещение.
— Не бих искала да обяснявам, госпожо. През поляната, по едно дърво, по каменния зид… Една котка ме научи как да стигна дотук. Извинете ме, но нямаме много време.
— Време за какво? — попита принцесата, предугаждайки смътно какво й готви съдбата в лицето на прекрасната девойка, която й изглеждаше странно позната, въпреки че не би могло да я е срещала преди.
— Трябва да отидете с Волк, както преди, нали така? Но вие със сигурност не бихте искали да отидете в храма и да боготворите черния бог. Или може би се заблуждавам? Може би харесвате тези вечери?
— О, не, не! — избухна Уоана. — По-скоро бих умряла. По-скоро бих…
— Наистина няма нужда да умирате, госпожо, след като ви предлагам да отида вместо вас.
— Вие?
— Аз.
Краката на принцесата вече не я държаха и тя приседна. Втренчи се в девойката.
— Защо?… — прошепна.
— А защо не? Имам да уреждам сметки с Волк Волкхавар, магьосника на хора и градове. — Гостенката се засмя ясно като кристал, с което учуди и Уоана, а изглежда и себе си.
Страхът бе напуснал Шайна изведнъж. Кучето вече не я следваше по петите. Беше възбудена, напрегната като струна, но готова, решена, сигурна.
— Мисля — продължи Шайна, — че съм висока колкото вас, а и не съм по-дебела. Може би ще ми услужите с ваша рокля и воал. Разбирате, че трябва да облека ваши дрехи, за да не ме познае.
Уоана я гледаше. Да, можеше да й услужи със своя рокля, въпреки че гостенката беше слаба за ръста си.
— Ще направя каквото поискате. Но какво целите с това?
— Да ме пазят небесата, решила съм да приключа с Волкхавар веднъж завинаги.
Уоана прехапа устни, обърна се и разтвори широко гардероба си. Вратите му не бяха разтваряни толкова широко, откакто покойната Херцогиня, майка й, ги бе разтваряла.
— Облечете венчалната ми рокля. Тя е златиста и ще си отива с булото със златна бродерия.
— Никога не съм носила нещо толкова хубаво. Благодаря — отговори Шайна.
При други обстоятелства би се оглеждала дълго в роклята от люспи на дракон и пояс от сини огньове, с прибрана коса със златиста панделка, украсена със скъпоценни камъни. Никога не се беше виждала в такива одежди, а и рядко имаше възможност да се оглежда. Но сега тези неща не я вълнуваха, а и много други също. Беше се променила. Вече не беше момиченце, а същество с воля и решимост.
Уоана стоеше, поразена от красотата на Шайна. Тогава бляскавата материя падна върху лицето й и го скри.
— Не — поклати глава принцесата. — Аз нямам такава походка. Аз вървя тромаво, с приведена глава и отпуснати рамене. — Каза го без срам, защото беше истина.
Шайна се преви.
— Не е нужно повече да се свивате, благородна госпожо. Можете да поемете на юг и да напуснете града. Можете да избягате, докато аз съм с него.
— Не знам как мислите да го надвиете и дори за какво се борите с него, но ако спечелите, няма да има нужда да бягам, а ако не успеете, никъде няма да съм на сигурно място. Затова ще остана. Вие магьосница ли сте?
— Моля се да съм. Ще видим. Кажете ми, той ще почука ли?
— Не. Когато позвъни следващият звънец, аз трябва да сляза долу при него — вие трябва да слезете при него. Той ще бъде в голяма черна колесница. Ще препуска по улиците до храма. Конете му са черни, от устите им изскачат пламъци. В храма трябва да седнете до него и тогава…
— Тогава? — повтори Шайна. — Да, знам, виждала съм го. Но тази вечер ще бъде различно.
Над града се разнесоха звуци, после други. Първите бяха звън на камбани. Вторите — викове, писъци, дрезгаво пеене.
— Ще вървя — каза Шайна.
— Скоро ли ще свърши нощта? — попита Уоана като разплакано дете.
— Всички нощи свършват — отговори Шайна.
Тръгна със странната си красота, движеше се по-различно, имитираше принцесата. Отвори вратата, излезе от стаята и заслиза надолу по стълбите.
Волкхавар я чакаше долу.
Когато го видя за последен път, бе през очите на котката. Беше почувствала топлината на ръцете му. Но преди това бе демон, чернота, която я преследваше, която причини смъртта й, сянката без сянка, която се е спуснала над любимия й човек.
А сега какво? Дали страхът щеше да я обземе като го видеше — продълговатото му лице, ноктите, устата и вълчите му зъби?