Выбрать главу

Не. Не страх. Имаше оръжие. Ако не беше достатъчно силно, щеше да умре, но беше подготвена за това.

Вече не мислеше за Дисаел като за мъж, любим, мечта. Той също се бе превърнал в символ, въпреки че не знаеше това в този страховит момент от живота си.

— Жена ми е точна — отбеляза магьосникът. — Може би тази вечер иска да се включи в празненствата? Бих могъл да го уредя.

Шайна потрепери, както би сторила Уоана — знаеше това, защото я бе виждала през погледа на Миц.

Волк я поведе навън.

Черният град беше като трескав, неестествено червен от огньовете, чиито талази се извиваха живо към небето. Черната колесница чакаше. Приличаше на онази, с която я бе преследвал. Но и тя бе илюзия. Волк й помогна да се качи.

— Виждам, че си ме почела, като си облякла венчалната си рокля — продължи магьосникът, — и си забулила лицето си. Е, няма значение. Надявам се Аркев да оцелее, макар и лишен от хубостта ти.

Шайна се сгуши до него, а Волк сви устни. Не подозираше нищо, беше сляп за поличбата и глух за предзнаменованията.

Спряха пред стълбите на храма. Изкачиха стъпалата, влязоха вътре и хората ги наобиколиха, смееха се и кашляха.

Фенерите светеха в тъмнината като съзвездия от лилави звезди.

Богът с четири лица, кула от очи и глад, докосваше покрива с главата си.

Шайна го погледна. Сърцето й биеше като барабан, вълнението се разливаше по вените и артериите й и я душеше, но това не беше страх и никога повече нямаше да бъде. Беше стигнала твърде далеч и нямаше време да се бои.

Огледа се. Видя Дисаел, Йевдора, Роши. Черните свещеници се тълпяха около осквернения олтар. До него се бе изправил черен кон. Въздухът бе изпълнен с напрежение и очакване.

Волкхавар издърпа принцесата от колесницата и закрачи към бога си. Хората от двете му страни викаха и падаха на колене. Волк не забеляза, че спътницата му вече не вървеше с походката на Уоана и крачеше в крак с него.

— Такерна! — извика Волк.

Викът му отекна в храма: „Такерна, Такерна, Черни господи, Господар на нощта и сенките!“

Фенерите заблестяха по-силно, черният кон подскочи, времето спря за момент на ръба на бъдещето. И после:

— Почакай, мой обични съпруже — изрече тънък мек глас до рамото на Волкхавар. — Аз също боготворя най-върховния бог на Аркев.

Волк пусна китката й и се обърна да я погледне. Сега осъзна разликата, но не можеше да определи кой стои до него. Не беше Уоана, но кой беше?

— Горд си — продължи забулената жена с тих, равен глас. — Животът ти е бил тежък, изпълнен с борба, болка и очакване, и смърт, от която ти се появи и стана такъв, какъвто си, Волк Волкхавар, Керник, Проповедник на Черния бог. Аз също познавам болката и борбата, и гроба. И аз пролях кръв. И аз се вселих в друго тяло, а сутринта възкръснах от смъртта. Ние сме като брат и сестра, ти и аз. От една утроба сме, магьоснико. И двамата сме от далечни земи, и двамата сме сираци, роби, освободени от оковите, стремителни, със силна воля и собствени умения, които колкото и да са различни, все пак си приличат.

Волк мълчеше. Градът тръпнеше.

— Свали булото си — каза сетне.

Жената се поклони, вдигна ръцете си, отвърза булото и го остави да падне.

— Казвам се Шайна — промълви тя. — Веднъж ми каза, че няма нужда да знаеш името ми. Може би си променил решението си. Ти ги гледа как отсичат главата ми и оставят душата ми без тяло. Но ето ме — цяла. Изтръгнах се от прегръдката на смъртта, както стори и ти, Волк Волкхавар.

Волк се поколеба. Градът почувства това. Вдигна ръка.

— Магиите ти са илюзия — продължи Шайна. — Но на мен тя не ми действа. Аз не вярвам на дяволите ти, на черните коне и вълчата ти физиономия. Аз ги надживях. Сега се смея в лицето ти.

Тогава Волк проговори. Гласът му съскаше като змия. Повтаряше само една дума, както можеше да се очаква: „Такерна, Такерна!“

Мастилена светлина заля храма, обви колоните, пламъкът на фенерите трепкаше в сиво.

Шайна се обърна. Тръгна плавно и постави ръцете си върху омазаните с кръв нозе на голямата статуя. Вече не гледаше Волк. Гледаше нагоре, взираше се в жестокото, нечовешко лице над нея.

— Не Такерна — промълви тихо. — Сован Тованацит. Едно време в планината ти носеше името на сенките, тъмните скали и боровете. Едно момче дойде при теб. Той почувства слабия дух — всичко, което бе останало от теб. Боготвореше те и те молеше с цялата си сила, диктувана от омраза и желание да насилва. И ти му отговори. Хранеше те с омраза и кръв и ти порасна. Даде ти живота си и превърна теб в свой живот. Ти изяде сянката му и сенките на онези тримата до олтара.