Шайна отвори широко очи. Струваше й се, че е свидетел на нещо, което не й е позволено да гледа, и напразно търсеше акробати, жонгльори, светлокосото момиче и красивия рицар. Всеки артист сега бе еднакъв с всички останали и нямаше и помен от блясъка и цветовете. Бижутата значи са били само стъкло, а водещият — просто един хитрец, пътуващ към панаира в Кост.
Тогава първият слънчев лъч огря планината, небето изсветля и когато непреброимата група тръгна надолу по улицата, Шайна разбра, че нещо липсва, нещо беше забравено. Те приличаха на сенки — мъж, момиче и звяр, но никой не хвърляше сянка на пътя след себе си.
Подскочи. Искаше да направи свещени знаци, за да се предпази от злото, но всичко, за което помисли, бе: „Той също е демон. Младият артист също е демон.“
И тогава си спомни как бе гледал към нея, без да я вижда, с очи с цвета на морето и дима. Мечът бе преминал през нея, право през сърцето й, както бе обещала Барбаят, Сивата жена.
Шайна отиде до кладенчето. Погледна в него, но не можа да види ясно лицето си — то бе мътно огледало, както всички останали.
Чудеше се какво да прави, не разбираше собствените си чувства в този момент. Вече знаеше каква е аморфната болка, която се бе надигнала в нея преди. Осъзна по какво бе неопределеният копнеж, който я измъчваше, но от това не й стана по-леко.
Любовта бе като див звяр — разкъсваше сърцето и цялото й същество. Макар пренебрегната от обществото, тя бе твърде горда и самоуверена, за да си даде сметка за това по-рано. Много мъже бяха идвали и си отивали от селото, може би някои от тях я бяха заглеждали, въпреки че беше робиня на стария Аш. Но тогава в нея заговаряха спомените и гласовете на предците от забравената родина. Силата на тези мъже й се струваше животинска, всеки кавалерски жест я отблъскваше, никакво чувство на симпатия не бе трепвало в нея досега. Беше непроницаема и както при всички непроницаеми жени, сега бе достатъчен един поглед, една осъзната мечта, за да разбият тази непревзимаема стена.
Докато метеше усърдно двора, молеше сама себе си за извинение и повтаряше, че вината не е нейна, защото всъщност магьосницата от Студената канара я беше урочасала.
Но се оказа, че твърде много неща са объркани в онази странна сутрин.
Шайна не забеляза веднага нещо нередно в селото. Заета с обичайните си задължения, тя се бе се отдала на изнурителен труд, както някой си щипе бузата, опитвайки се да забрави зъбобола чрез другата болка. Трябваше да мете и да вади вода, да запали първия за деня огън в огнището, да изрече молитвени думи над него, на което често присъстваше и жената на стария Аш, да нахрани пилетата, да издои козите, ако младият Аш се окажеше неразположен. Веднъж или два пъти бе имало празненства в хамбара на Микли, но на следващата сутрин работата потръгваше както обичайно — мъжете отиваха на полето с натежали от виното глави, жените се прибираха по къщите. А днес всеки закъсняваше с пробуждането и слънцето се беше издигнало високо на небосвода, когато се появиха първите признаци на живот в селото, освен заниманията на Шайна и ръмженето на кучетата. Дори да се чуеше звук, той беше приглушен, сякаш жителите се оплакваха за несгодите си с пресипнали гласове.
Надолу по улицата се появиха мъже и жени, които викаха. Това разлая кучетата. Млечните крави с провиснали вимета мучаха като недоволни оркестранти, птиците се издигаха в небето, сякаш бързаха да избягат от цялата тази врява.
Микли размахваше юмруци, а синовете му се заканваха на всеки срещнат. Братът на човека от Кост казваше, че някой ще свърши в затвора. Жена крещеше, че я отвеждат пряко волята й, стар мъж обясняваше с разтреперан глас, че „те“ са откраднали пилетата му, а няколко гласа му отговаряха, че пилетата може и сами да са избягали, но някой е взел мяховете им с бира.
И все пак вродените, инстинктивни закони на земята и домашната стряха бяха твърде силни. Въпреки че все още заплашваше и обвиняваше, тълпата бавно се разпръсваше по домовете си, тичаше към оборите на кравите или грабваше селскостопанските инструменти. Старият Аш връхлетя в двора, взе от къщата комат хляб и побърза да запрегне плуга. Жена му го последва и хвърли яростен поглед на Шайна.
— Рано си станала, робиньо. Чу ли някой да краде пилци през нощта? Или бира?
— Прости ми, но не съм — отвърна внимателно момичето.
— Да не лъжеш, клетнице! — изсъска жената на Аш и както винаги, й изтегли ухото. — Махай се. Изведи козите на паша в планината. Младият Аш пак е запял старата си песен. С какво обидих боговете, та ми дадоха син пияница и слугиня глупачка? Тръгвай, казах! Не ти се полага закуска, и без друго си дебела. Човек трябва да преброи ребрата на робините, а аз съм сигурна, че не бих могла да преброя твоите.