Въздухът трептеше.
— Девойко — заплаши я Волкхавар, — реката е черна и много голяма. Как мислиш да я преминеш?
— Магьоснико — отговори Шайна, — реката е широка, но плитка. Дори дете може да я премине. Просто гледай как го правя. — Застана с гръб към статуята. Вдигна ръце. Извика с глас страстен и варварски, какъвто Волкхавар или Керник никога не беше използвал: — Сован Тованацит, велики господи! Той забравя, но аз — твоята слугиня — помня. Аз съм твоята истинска проповедница и се върнах, за да те боготворя така, както заслужаваш да бъдеш боготворен. Но не с черна кръв, не с човешки жертви. — И тя извади от пазвата си белите цветчета, които магьосницата бе набрала и които още бяха свежи, постави ги върху нозете на бога и като се наведе, целуна мястото до цветята.
Волкхавар я наблюдаваше.
— Мислиш, че можеш да ме надвиеш? — изсъска той. — Ти, робиньо, с разбитото от любов сърце?
— Да те надвия ли? — попита Шайна, обърна се и се подпря на нозете на идола. — Аз ще те унищожа, магьоснико. Кой владее — денят над нощта? Или нощта над деня? Те са равни и единият трябва да отстъпи място на другия. Хората създават боговете си по свое подобие. Всичко, от което имат нужда, е страст, Волкхавар. Моята страст не е по-малка от твоята. Ти мразиш до мозъка на костите си и ще умреш заради омразата си. Омразата е твоят бог. Аз обичам безумно и бих умряла за любимия си. Какъв е моят бог? Моят бял щит ще отхвърли твоя черен меч и моят бял меч ще разцепи твоя черен щит. Сован…
Очите й блестяха. Започна да мълви думите на древния ритуал, който Керник бе научил от свещеника преди незапомнен брой години в селото от борови трупи. Барбаят не бе пропуснала нищо, вглеждайки се в кристала в миналото на Волк. Тя беше добра учителка, а Шайна — добра ученичка. Изпълнен изцяло, ритуалът бе дълъг, но момичето не пропусна нито дума. Когато свърши, продължи да цитира жълтото момче от планината, но с по-друг смисъл:
— Велики господи Сован, сторих всичко, както трябваше да бъде сторено. Аз ще те издигна и ще те направя отново бог, могъщ бог, когото ще уважават и почитат по целия Коркеем и околните земи. Но за да сторя това, ти трябва да ми дадеш власт. Подарък за подарък, непобедими. Освободи душите, които си погълнал. Вече нямаш нужда от тях, височайши господи, Бели господи, господ на деня и ясното небе. Ти не си бог на омразата, ти си Бял бог от слънчева и лунна светлина и безоблачно небе. Неопетненият бог на виното, добрите реколти и белите коне. Това си ти. Досега си бил почитан грешно. Аз го сторих правилно.
Тогава я завладя топъл трепет на доброта, невинност и наслада. Сълзите й капеха върху черния камък. Те казваха: „Убий ме, ако искаш, съгласна съм да умра, но нека бъда последната, а не първата.“ Беше готова да умре, за да възпре смъртта, както майката застава пред мечката, за да може детето й да избяга. Това бе яростната, примитивна, глупава сила на любовта, която я носеше, както морето носи лодките. Омразата е рационална и тя прави законите. Любовта няма нужда от закони, любовта намира пътя…
Но Шайна не умря. Сълзите й отмиха кръвта и мръсотията от краката на идола, черният камък се превърна в сив, а после в бял.
Когато погледна през сълзи, огромният идол се издигаше като сребърна колона. Вече я нямаше маската на сокол, белият рог в ръката му искаше само чиста вода и вино.
Духна вятър и разсея черната светлина в храма.
Хората плачеха като деца, събуждащи се от кошмар. Без ужас и самоупрекване, с благодарност. Ярък пушек се извиваше между редиците им. Той обвиваше колоните, прекрасните прозорци, червените роби на свещениците. Бял кон стоеше като мраморен до олтара, покрит със свещено алено платно. Роши, дебелият мъж, проклинаше с весел глас. Дисаел, младият артист, стоеше със широко отворени очи и също кълнеше, оглеждаше се и обвиваше с ръка талията на Йевдора, която намотаваше златистата си коса около пръстите си и говореше озадачено:
— Къде са каните за вода? Ще закъснея за в къщи.
— Наистина ще закъснееш — отговори й Роши — с няколко месеца или може би години.
През вратите на храма се виждаше източникът на светлина, който изгряваше с цвета на рози. Заслужаваше си да се види този изгрев. Слънцето се връщаше над Аркев.
Небето отново сияеше ясно, белите кули и златните кубета блестяха, светли кораби плаваха по реката. Уоана се втурна навън от двореца, прегърна малката си черна котка и затанцува с нея. Слънцето осветяваше лицето й и я разхубавяваше повече от всеки грим.
Силата на Черния бог на Волкхавар бе изчезнала и никога нямаше да се възроди. Любовта бе променила бога, любовта бе по-силна от омразата, по-самоотвержена, по-безмилостна и превръщаше силата на идола в бяла магия. Господството на Волкхавар бе разгромено. Преди един млад момък бе дръзнал да разсее тъмнината и да разбие идола. Бе дал живота си за това. Сега красива девойка целуваше смъртта по студената й буза, прогонваше нощта и призоваваше деня. Тя също бе господарка на илюзиите, омайващи душите на хората. Бе точно такава, за каквато се представи — сестра на магьосника, но омагьосваше със сълзите и откритото си горещо сърце. Дори тъмният камък на жезъла на магьосника-водещ, отломък от Такерна, стана блед като перла.