Керник плака от страх, когато силите го напуснаха за пръв път. Сега се чувстваше като човек без крака и ръце. Крачеше като сляп и правеше безуспешни опити да сътвори магия и да се загърне отново в черното си наметало. Но силите му го напускаха. Богът не беше вече негов, а и не беше уверен в себе си, когато господарското му наметало не покриваше плещите му.
Обърна се. Ръмжеше, гледаше свирепо на разни страни, оголваше зъбите си като бясно куче, но не можеше да промени формата си. Беше просто човек.
Беше облечен в дрипи, които преди изглеждаха като великолепни одежди и с които залъгваше гражданите, дори себе си.
Ако го нападнеха сега, нямаше с какво да се брани. Не можеше да се превърне във вълк и да ги сплаши. Нямаше криле на сокол, които да го понесат в небето, където лъчите на изгряващото слънце прогонваха буреносните облаци.
Въртеше се на място. Искаше да ближе раните си, да бяга, да се скрие на сигурно място, да вие и чупи с ръце скалите. Не знаеше възрастта си, не можеше да я изчисли, но отново беше млад, безпомощен и отчаян.
Магията бе освободила хората от Аркев. Порив за отмъщение сгряваше замръзналите им вени. Ръцете напипваха ножовете, търсеха камъни, както преди.
Можеше ли да умре? Можеха ли да го убият? Не. По някакъв начин чувстваше това. Все още не хвърляше сянка, за разлика от тримата си спътници, които толкова време бе държал подчинени на волята си. Магьосницата Шайна им върна душите, които той бе изтръгнал. Само неговата, дадена доброволно, бе унищожена и не можеше да бъде върната. А тримата? Какво щяха да правят? Йевдора плачеше, Роши бе посърнал. Младият артист стоеше високомерно и спокойно преосмисляше какво се бе случило. Ръцете му търсеха меч, свиваха се в юмруци, синьозелените му ледени очи бяха приковани върху зачервеното лице на отдръпващия се магьосник.
Волк се обърна и побягна, обзет от неистов страх, агония и безнадеждност. Виеше като вълк. Втурна се навън от храма и затича по улиците. Възбудена тълпа от хора го следваше.
Не беше толкова бърз и подвижен, както преди да попадне в затвора, където го оковаха във вериги.
Но никой не го стигна. Може би се отвращаваха от мисълта да го пипнат. Или може би в деня на Белия бог — Сован Тованацит не можеха да действат, подбудени от омраза.
Достигна река Карга. Беше като луд. Нагази в нея. Преди беше щука, цар на рибите, плуваше и ловуваше в зелените дълбини на реката. Сега усещаше, че потъва. Водата покри тялото му, изпълваше дробовете му, мехури въздух бълбукаха на повърхността, разплискана от малките камъчета и гнили плодове, които гражданите мятаха по него.
Не чу вика, който се извиси с гълъбите и камбанния звън, за да посрещне слънцето:
— Черният звяр е мъртъв, мъртъв, мъртъв!
Аркев бе свободен от веригите. Робството бе свършило.
После настъпи тишина и животът в града се върна към нормалния си ритъм.
Грънчарите правят съдовете гладки, но животът не винаги прави същото с хората.
Миц отново мъркаше само на коленете на Уоана, която сега бе Херцогинята на Аркев. Бледата принцеса никога не бе мечтала, че ще има съпруг, но сега се омъжи повторно за дебелия кафяв мъж, изкусния свирач, приятеля на бебетата и врабците, когото някога тайничко и срамежливо бе харесвала. Роши стана, какъвто никога не се бе надявал да стане — Херцог на Аркев, съпруг на Уоана.
Първо бе гледал на нея като на малко глупаво момиче. Съжаляваше я и затова се опитваше да я развесели като беше мил с нея. После видя как тя разцъфна, заобиколена от вниманието му, забеляза и нежността, честността и загрижеността й за хората от нейния бял град. Беше пораснала и бе решила никога да не управлява необмислено, както правеше баща й, или безмилостно като Волкхавар. Беше научила някои полезни неща. И тогава един ден Роши откри, че се радва на нейната компания повече от всяка друга, както преди се бе наслаждавал да гледа малкото птиче, чието крилце бе излекувал, да се оправя и да лети отново радостно в небето. Роши казваше на принцесата: „Не мога да се оженя за Херцогиня. Откажи се от властта и ела с мен на село“, а Уоана отговаряше: „Аз трябва да остана и да се грижа за моя народ“, и държеше главата си високо като Шайна. Така Роши прие да стане Херцог. Посланиците от чужди страни се учудваха на музикалния му талант и на хитрото му жонглиране по време на вечерите. А когато от двете детски креватчета се понесе бебешки плач, Уоана го питаше: „Любими съпруже, кажи ми защо ме поиска, та аз съм толкова бледа и глупава?“ А Роши отговаряше: „Никой не заглежда славея, докато пее.“ Всеки, който имаше възможността да опознае Уоана, забелязваше, че вече не е бледа и глупава.