Алекс Болдин
Магията
Нищо не е толкова лесно,
колкото изглежда.
Никога не съм си мислил, че човекът е съвършено същество. Дори напротив. Много неща ни липсват. Понякога не го чувстваме че е така, когато сме щастливи и доволни от себе си, когато пълноценно сме изградили живота си. Пълноценно…вятър! Кой може да твърди това! В подсъзнанието си човек е едно недоволно същество и това е така, защото нещо все пак му липсва и той несъзнателно го търси. А когато го намери, несъзнателно се разтваря към него, тръгва напред като жадния към чаша вода, като давещия се към повърхността. Това състояние може да се сравни с магия. Магията на обаянието, на откритието на така липсващата и така желаната част от себе си. Ако започна да обяснявам тези мои философски разсъждения на приятеля ми Тишо, той би се усмихнал, би присвил присмехулно очи и би отговорил по един от следните начини: „Това дето ми го разправяш си е просто хлътване по жена.“ Или пък. — „Влюбил си се брат. Няма спасение! Пий една чаша студена вода и ще ти мине!“ Тишо никога не е бил силен по философията и това го знае цялата наша тайфа. Затова точно по философските въпроси не обичам да се консултирам с него.
А историята си бе една съвсем обикновена и банална история, случвала се безброй пъти и описвана от безброй мислители и поети.
Аз обаче не съм поет и не мога да предам преживяванията си така префинено и изтънчено. Затова ще се опитам простичко да я разкажа, на вас със уверението, че винаги може да ви се случи.
В оня далечен месец май бяхме една възторжена тайфа туристи, натоварени с раници, с пълни джобове честно спечелени недоминирани левчета, напомпани с ентусиазъм, енергия и въображение. Бяхме една весела, смесена компания за която нищо не е невъзможно. Автобусът ни беше извозил до Троян. Преспахме в някакво евтино хотелче и на сутринта хванахме една стръмна пътека към билото на Балкана.
Времето се случи променливо. По средата на пътя към старопланинската хижа падна гъста мъгла. Без ни най-малко да се съобразява с нас рукна и пороен дъжд. И стана една мешания, дъжд и мъгла та не се виждаше на метър отпред. Компанията около мен се стопи. Къде изчезнаха тия хора така и не разбрах. Всеки се навлече с дъждобран и си хвана някаква своя пътека нагоре към хижата. За мой късмет бях уцелил вярната посока и след около два часа мотаене из шубраците стигнах билото. Там постепенно, един по един се събрахме и мокри до кости, тракащи със зъби, се запътихме към хижата. Мъглата се бе разсеяла и отляво и отдясно зейнаха стръмни склонове и шеметни урви. Абе Балкан!
Хижата се бе скрила зад една огромна скала, прикътана на завет, кацнала като уютно орлово гнездо. Само кози можеха да стигнат до тук, един ергенеещ се хижар и ние, тайфата от северозападна България. Бяхме целите вир вода. Намъкнахме се един по един в отоплената от бумтящата печка трапезария и започнахме да хвърляме всеки де що види пропити от вода дрехи. Столовете около печката се покриха с димящи ризи, пуловери, долни гащи та даже и сутиени.
Тогава я видях. Въпреки, че доста време преди това се виждахме на вечерните петъчни срещи на тайфата, в онова задимено кръчме, все едно че я виждах за първи път.
Зъбите ми тракаха от студ, погледът ми се рееше около печката докато кацна на две добре окръглени дамски бедра. Бедрата бяха възпълнички, тъкмо за моя просташки вкус. Те бяха облечени в кремав, мокър, шлиферен панталон, така добре мокър и опит към тялото, че не можеше да не привлече погледа и вниманието на всеки, що годе уважаващ себе си мъж. Въображението ми, вече така добре раздвижено, мигом оформи следната мисъл. „Какво ли би се намирало по-нагоре от кръста на тая особа?“ Оказа се точно това което предполагах, две пищни гърди, ни повече ни по-малко стегнати от небесно син, отлично прозиращ под мократа тениска, сутиен. Е, това би било достатъчно за един непретенциозен към подобни гледки мъж, но за мене-не.
Откъде да знаех, че подобна волност ще ми коства толкова бъдещи терзания и недоспивания. Палаво око, изследователско! Огледът на момичето, защото то тогава беше наистина момиче, тоест неомъжено, завърши с лицето и очите. Това се оказа фатално. Защо трябваше да го правя? И до днес не ми е ясно. Но човек откъде да знае?
Погледнах очите… Те бяха наситено зелени. Погледът дълбок, някак странно добър и предразполагащ. Той сякаш проникваше в теб, обземаше цялото ти същество, разбиращо завладяващ и откровен. Толкова откровен, че ти се искаше да го погалиш, нежно с твоя. Виждате ли каква мисъл? Да погалиш с поглед! Дали съм погалил не зная, но нашите два погледа изведнъж се срещнаха и стана чудото. Момичето ми се усмихна, с една мила и пленяваща усмивка. Моментално ми изтръпна малешката на лявата ръка. Това било, както казват поличба.