Разбира се и аз се усмихнах, възможно най-глупаво и извинително. Нали разбирате, извинително заради палавия си поглед. Мисля, че ме разбра и повторно ми се усмихна. Душата ми запърха в гърдите като току що пуснато на свобода канарче.
Вечерта мина весело и шумно. Топлината и добрия коняк си казаха думата. Тайфата се отпусна.
Всеки разказа дежурните си вицове, изпя подходящите за случая песни и заяви, че нито времето нито мъглата ще попречат да дойдат повторно при хижара — ерген. Беше една незабравима майска нощ в планината, която се помни дори след сребърната сватба.
На другата сутрин тръгнахме надолу по една чудно красива, покрита с цветя и ухания стръмна долина. Слизането трая един час. Беряхме гъби, цветя, билки, кой каквото си открие. Малката ж.п. гаричка в подбалканската низина вече ни чакаше. След половин час се показа и влакът за София. Като по поръчка! Как мина пътуването, не бе интересно. По — интересното бе, че ходех след момичето като пале след майка си. То седна в едно малко купе и аз седнах срещу него. Съвсем импровизирано, поне за мен.
Седяхме си ние така, леко уморени и доволни. Около нас беше тайфата, порядъчно шумна и заета със себе си. Аз гледах момичето в зелените очи, а то ми се усмихваше. Така мило ми се усмихваше и нещо говореше. Трудно осъзнавах какво точно говореше. Бях се потопил в тоя зелен красив безкрай, така добър и така омайващ, че не ми се искаше да изплувам от него. Откривах част от себе си, оная изгубена част която никога не бях притежавал. Беше прекрасно и омайващо. Майското обедно слънце грееше през прозореца. Златните му лъчи обливаха главата му, играеха си с едрите къдрици на смолисто черната коса, извайваха образа на Мадоната от картините на Ботичели. Поведохме един прям разговор касаещ съвсем общи теми.
Въпреки че знаех името му, едва сега оцених как красиво звучи. „Искра“, „Искрето“, „Искренцето“, „Искричката“. Разбира се тези варианти си ги повтарях наум, защото казани на глас би било съвсем глупаво и детинско от моя страна. Аз естествено говорех малко, дори твърде малко. Надали знаете, но аз съм си пелтек и едно обръщение би изглеждало просто хей така, „И-и-и…съ-съ-съ…кре-е…е-е“. Да бе! Съвсем грозно звучи. Ама толкова грозно, че не знам какво повече да ви кажа.
Тя обаче, не обърна особено внимание на тези мои логистични изпълнения. Продължи да говори, весело и непринудено, сякаш баба разказва приказка на малкото си внуче. Била биоложка. На учуденото ми изражение обясни, че установявала жизнения статус на един куп бактерии в някакви си там хранителни среди и т.н. Не зная кой нормален ще започне да храни бактерии, но щом така казва значи е истина. Обичала да слуша много Хулио. Кой беше тоя Хулио бе? Е, има време. Ще науча.
Та значи, с нейната приятелка слушали много Хулио, имали купища касетки. Прекрасен бил. „Щом е толкова прекрасен, пък да го послушам и аз…“ — направих първия си опит за среща. „Нямало проблеми.“ — Ха така де! „Ще взема да донеса касетките си със Сантана“. „Чудесно!“ — Девойчето засия, явно много обичаше латино — музиката. Кой ли не я обича? Но тоя Хулио наистина не бях го слушал.
Момичето се усмихваше с ослепително бялата си усмивка. Изумрудите на очите му искряха омайващо. Слънчевите лъчи си играеха с къдриците му. Над ламаринения покрив на железопътния вагон сякаш не беше небето над Пирдоп а библейското седмо небе.
Бях намерил оня част от себе си, която наистина ми липсваше, която несъзнателно съм търсил в годините и която все не съм откривал. Някой от тайфата запя, „Черен влак се композира…“ Китарата на Петьо дрънна и всички поехме в един широк глас незабравимия рефрен.
Влакът от Бургас наистина ни возеше към София и това, което се пееше в песента си беше самата истина.
Та, така завърши тоя прекрасен излет до старопланинската хижа. Ще попитате, как продължи историята? Ами, как? На моменти добре, на моменти зле. Петъчните вечери в онова задимено кръчме, продължиха с активното мое участие, с едничката надежда, да съзра оня зелен и омайващ поглед. Искрето обаче, не винаги беше на тях. Тя сякаш бе забравила за поканата си да слушаме Хулио. Бях нетърпелив и веднъж и го напомних.
Засмя се и каза, че следващия петък ще вземела касетките от приятелката си и ще сме идели у тях за да ги слушаме.
Но какво се случи до оня петък. Даже ме е срам да си го призная. Разхождам се аз една вечер по Стъргалото и гледам от далеч се задава Искрето, върви с една нейна приятелка. Вървят двете, разговарят и нещо се смеят. Замръзнах като я видях. Сърцето ми лудо заби под карираната каубойска риза, а малешката на лявата ми ръка мигом изтръпна. Егати реакцията. Бях като скован. Глътнах си езика и загледах като теле в парен локомотив. Наблизо се оказа магазина за мъжки ризи и май това ми бе спасението. Направих лек кръгом и фиксирах погледа си в една шарения, достойна за просташкия ми вкус. Гледах аз, тъпеех, а ухото ми все назад, за да чуе дали отминават. Едната каза нещо на другата и весел смях отекна в блокираното ми съзнание. Дали ме видя? И до този момент не успях да разбера. Може и да е така. В по-късните ни разговори тя нищо не спомена.