Тя наистина удържа на обещанието си. Вечерта на сбирката носеше един малък полиетиленов плик, пълен с касетки. Аз бях напъхал по джобовете си записите на Сантана. Усмихнахме се взаимно и започнахме да ги разглеждаме и коментираме. Тайфата също се включи непринудено в дискусията.
Оказа се че само аз не бях чувал за Хулио. Срам и позор! Тъкмо момент да науча кой е той. Гледах обложките, сетне поглеждах зелените очи и мечтаех. Исках да бъда като Хулио, да пея като него за да ме хареса. Навремето подрънквах на китара. Припявах някой и друг куплет, но така и не пробих на музикалното поприще.
Бирата бе изпита, кафето привършено, всеки си тръгна за вкъщи. Ние двамата тръгнахме към квартирата и. Тя наистина живееше на квартира, по точно в гарсониерата на братовчед си, който пък бродеше с корабите нейде по океаните. Беше уютна квартира, с много цветя. Спретната, поддържана, чиста.
Един стар радио-грамофон-касетофон се мъдреше досами прозореца, под изящна палмичка. Завидях му на Искрето. Така чистичко бе при нея, подредено, натъкмено, светло и уютно. Само жена с вкус може да го направи.
Усмихна ми се, пусна касетофона и в малкия хол се разля една чудно хубава мелодия. Тя идваше сякаш от далечните морета, от изгорелите от слънцето плажове, от бистро сините лагуни. Беше една приказна темпераментна музика, завладяваща, унасяща, покоряваща. Това значи бил Хулио! Как не съм го чувал досега! Момичето следеше реакциите ми. Усмихваше се загадъчно и все повтаряше. „Хубаво пее. И като мъж е красив. Как не си го чувал досега?“.
Преди години бях гледал един музикален аржентински филм. Той целият бе наситен с такава музика. Чудно красива музика, за живота, за любовта, за човешките чувства. Гледах Искрето, слушах Хулио и сякаш някаква магия ме обзе. Не можех да откъсна очи от нея. Сърцето ми биеше, развълнувано, мисълта летеше в безкрая, летеше, летеше и пак се връщаше за да попие отново блясъка на зеления поглед.
„Н-н-е знаех! Н-н-е знаех, че пее тъ-тъ-така хубаво!
Тоя Ху-у…Ху-у… е го-о-о го-оляма работа!“ — пелтечех развълнуван и разтривах изтръпналата си малешка. Момичето се усмихваше и ме гледаше мило, усмихнато, като някаква добра фея. Чакаше нещо…По късно, като размислих и се сетих, че е чакало да го поканя да танцуваме. А аз дръвника, дори не включих какво чакаше да сторя. Не можах да уловя подходящия момент. Как щях да се упреквам след време за този мой пропуск. Чакало е да го поканя, независимо от моето пелтечене и нескопосаност.
След време, разказвайки на Тишо тая ситуация, той се плесна по коляното и извика. „Абе ти наистина си много задръстен! Как можа да изпуснеш момента! Абе тъпако-о-о!“ И май си беше прав. Танцуването няма нищо общо с пелтеченето и обратното. Доказано е!
Сигурно се досещате, че пеенето на Хулио го свързах завинаги с онова добро и пленяващо зеленооко момиче. Той ми стана любимия латино-певец. Каква полза! Двайсетте касетки с негови записи още се мъдрят в шкафчето на библиотеката ми. Интернетът непрекъснато ме снабдяваше с новите му изпълнения, но Искрето вече изчезна. Изчезна завинаги от живота ми.
По нататък нещата се развиха като в лош сапунен сериал. Бяхме на един излет в Мальовица. Пак бяхме с нашата тайфа. Около Искрето обаче се завъртя Тишо. Моята персона вече не бе обект на нейния интерес. Ядях се отвътре, но нищо не можех да измисля. Моят изповедник се бе докопал до създанието, което ми бе превзело сърцето и душата. Какви подлеци могат да бъдат най-близките ти приятели! Скапанякът му със скапаняк, и той най-нахално заяви че обичал да слуша Хулио. Майната му!
Искрето вече съзнателно ме отбягваше. Някъде горе, до Еленското езеро, един образ от нашите ни бе щракнал с фотоапарата си и това бе единствения ми останал спомен от нея. Беше усмихната, седнала до Тишо, подпряла нехайно ръка на коляното му.
А аз зад тях, надничащ като лалугер, опулен, чакащ, без сам да знае какво чака. От тогава не обичам да се снимам. Не че не съм фотогеничен, ами така, просто ме хващат в глупави пози.
Мина година. Някой ми каза, че видял две любовни двойки от тайфата да се мотаят около ведомственото бунгало на нашата служба горе в планината. Само Тишо имаше ключове от него. Все по туристически бунгала се бута тоя човек! По описание едното гадже приличало на Искрето, а другото на нейната приятелка, оная с касетките на Хулио. Ясно! Ясна е работата! На другия ден Тишо мълчеше пред мен като партизанин на разпит. Само от време на време ме поглеждаше виновно, гадаейки какво ли мисля за него. Ясно е какво! Да бях мангал щях да му отрежа гръцмуля. Да, ама не съм. Мамето ме е родила тих и толерантен човек. Дали беше момента да толерирам Тишо, вие ще кажете.