Виждах Искрето все по-рядко и по-рядко. Чух, че нещо се е поболяла. Който и да питах никой не можеше да ми даде точна информация за нея. Тя не идваше вече и на сбирките в онова задимено кръчме. Ходела по планините, но не с нашата тайфа. Намерила си една друга, по организирана. Пътували с автобус до хижите. Какъв ли ще е тоя туризъм когато се возиш по асфалт от града до хижата и обратно. Няма никакъв кеф, нито емоции. Даже и китарата на Петьо не би могла да те развесели.
Случи се така, че миналата пролет почина Емо, тартора на тайфата. На погребението се събрахме всичките дванайсет образа под брой. Всеки с по два карамфила в ръка. Беше много тъжно. Женската част се обливаше в сълзи а ние мъжете, какво да ви кажа, гледахме тъпо. Не можехме да проумеем, че вече нямаше да бъде същото. Отиде си един от нас.
Тогава за последен път видях Искрето. Плачеше сърцераздирателно. А на мене ми се късаше нещо отвътре.
Гледах хубавите зелени очи и ми се искаше да протегна ръка и да избърша сълзите от тях, да ги погаля, да и простя всичко. Какво да и простя? И сам не можех да кажа. Просто ето така, бях готов да прощавам на всяка и на всички. Каквото и лошо да ми бяха направили. Казват, че съм бил добър човек. Не зная. Може и да е така. Може би съм бил добър, но си имах своите човешките чувства. Кой ли ги няма?
От тогава минаха шест години. Вече не ходех в оная задимена кръчма. Някой от старата тайфа щом ме види и веднага ме запитва, „Какво става с тебе бе? Да не си болен? Ела довечера, че организираме едно ходене до Пробойница.“ „Организирайте си, викам! Тоя път без мен! Нещо не съм във форма. Не ми е до Пробойница.“ А ако ме чуеше Тишо, веднага щеше да подметне с неизменната си присмехулна усмивка. „Ами ако се появи Искрето, няма ли да дойдеш?“ Майната му на тоя Тишо. Вече не ми е приятел. Вече никой от тях не ми беше приятел! За какво ли да ходя там насила?
Сега ако ме видите, няма да повярвате, че съм същия човек. Побелях, поумнях, натрупах килограми. Душата ми някак загрубя. Пелтеченето си отиде с онова далечно и незабравимо време. Искрето си бе намерила един хубав млад мъж. Беше спечелила Зелена карта и бе заминала с него за Щатите. Чух, че там си е родила хубаво, мургаво момченце. Нарекла го Хулио, на името на оня неин любим певец. Намерила си била и работа. Установявала жизнения статус на задокеанските бактерии. Да е жива и здрава! И внуци да дочака!
А аз, потънал в сивите дни на ежедневието, колчем чуя някоя от онези латино — мелодии, на тоя проклет Хулио, веднага спирам, където и да съм. Посягам с едната си ръка и започвам да трия изтръпналата си малешка.
Това е някаква магия, повярвайте! Зелените очи изникват мигом пред мен и галейки душата, ме захвърлят във безкрая, там където, малко хора знаят, е далечната вселена на прекрасното.