— Нищо не мисля. Заповед като заповед.
— Ами разбра ли как подбирах дърводелците?
— Като че ли…
— Просто подбирам селяни, селяни. Всеки селянин е дърводелец. Съвестни работяги също търся сред селяните. И не греша. А как ще позная по очите работниците от органите — не мога ти каза. Може би очите им шарят, а? Казвай.
— Не знам.
— И аз не знам. Е, може пък на стари години да се науча. Преди да се пенсионирам.
Както винаги, етапът бе строен край вагоните. Стуков произнесе дежурната си реч за работата, за приспадането на работните дни, протегна ръка и мина два пъти край вагоните.
— Трябват ми дърводелци. Двадесет души. Но аз ще си ги подбера. Не мърдайте. — Излез ти… ти… ти. Това е всичко. Заделете досиетата им.
Пръстите на началника напипаха в джоба на френча някаква хартийка.
— Не се разпръсквайте. Има още нещо.
Стуков вдигна ръката си, стиснала хартийката:
— Има ли сред вас работници от органите?
Двете хиляди арестанти мълчаха.
— Питам ви има ли сред вас хора, които преди са работили в органите? В органите!
От задните редици, като разбутваше с ръце съседите си, енергично се провираше слаб човек, чиито очи наистина шареха.
— Работил съм като осведомител, гражданино началник.
— Марш оттук! — презрително и с удоволствие рече Стуков.