— Добре. Отправям ти предизвикателство. Покажи ми най-силната си магия. И когато те победя… ами ще стана Архиканцлер.
— Ах, ти, нагло… — подхвана ковчежникът, но гневният му изблик беше заглушен от гръмовния смях на всички други в залата.
Билиас се плесна с длани по коленете… или поне по бедрата, докъдето можеше да стигне с ръце.
— Искаш дуел, а? Много си смел, а?
— Добре ви е известно, че двубоите са забранени — възрази Спелтър. — Пък и това е направо смешно! Не знам кой разби вратата вместо него, но няма да седя със скръстени ръце и да си губя времето…
— Стига, стига — укроти го Билиас. — Как се казваш, момко?
— Коин.
— Трябва да кажеш „Коин, сър“! — озъби се ковчежникът.
— Тъй, значи, Коин… — проточи Билиас. — Искаш да видиш най-доброто, на което съм способен ли?
— Да.
— „Да, сър“! — изръмжа Спелтър.
Коин се вторачи немигащо в него с поглед, стар като самото време. Такива погледи срещаш у твари, които се препичат на вулканични скали и не се уморяват да зяпат равнодушно. Устата на Спелтър пресъхна.
Билиас вдигна ръце, за да поиска тишина. После с драматичен жест нави левия си ръкав и изопна ръка.
Магьосниците наоколо се настроиха любопитно. Общо взето, постигналите осма степен смятаха, че са надживели магиите, и прекарваха времето си в размисъл (обикновено за съдържанието на следващото меню в трапезарията). Разбира се, отбягваха съсредоточено и набезите на онези от седма степен. Затова рядкото зрелище заслужаваше цялото им внимание.
Билиас се ухили на момчето, което в отговор съсредоточи погледа си в точка няколко пръста зад главата на стария магьосник.
Леко разколебан, Билиас сви пръсти. Внезапно осъзна, че не се е захванал с игрички, и у него надделя желанието да смае всички. Бързо обаче се надигна и досадата от собствената му глупост, че се остави да бъде смутен.
— Ще ви покажа… — той вдиша дълбоко — … Чудесната градина на Малигри.
Доскорошните участници в пиршеството си зашепнаха. Само четирима магьосници в историята на Университета бяха успели да сътворят цялата Градина. Повечето се справяха някак с дърветата и цветята, някои създаваха и птичките. Заклинанието не изискваше неимоверно могъщество, не можеше да помести планина. Но изпипването на фините дреболии, втъкани в сложните звукосъчетания на Малигри, изискваше умения, близки до съвършенството.
— Както сами се убеждавате, не крия нищо в ръкава — заяви Билиас.
Устните му се размърдаха. Ръцете му затрепкаха във въздуха. Езерце от златни искри засъска на дланта му, надигна се, оформи бледо кълбо, запълни се с подробности…
Преданието гласеше, че Малигри (един от последните истински магизточници) изработил Градината като мъничка, извънвремева, лична и самозатваряща се Вселена. Там можел да си пуши на спокойствие и да умува кротко далеч от всекидневните грижи на света. Това само по себе си беше загадка, защото никой магьосник не разбираше как същество с мощта на един магизточник би могло да има някакви грижи. Но каквото и да подтиквало Малигри, той все повече потъвал в своя свят и един ден затворил входа след себе си.
Градината беше искряща сфера в ръцете на Билиас. Стоящите по-наблизо надничаха възхитени над раменете му и се взираха в широкото две стъпки кълбо с мъничък, осеян с цветя пейзаж. Имаше езеро, по което се виждаше всяка вълничка, а зад интересната наглед гора аленееха планини. Птички колкото пчели пърхаха от клон на клон, а две сърни, не по-големи от мишки, спряха да пасат тревата и се взряха в Коин.
Момчето промълви придирчиво:
— Хубавичка е. Дай ми я.
Взе безтелесната сфера от ръцете на магьосника и я вдигна пред очите си.
— Защо не е по-голяма?
Билиас попи потта от челото си с дантелена кърпичка.
— Ами-и… — смънка отпаднало, толкова стреснат от тона на Коин, че дори не намери сили да се оскърби. — От древните епохи досега силата на заклинанието доста е…
Момчето наклони глава настрана, сякаш се заслуша в някого. После прошепна няколко срички И погали повърхността на кълбото.
То се разшири. В един миг беше играчка в детските ръце, а в следващия…
… магьосниците стъпиха на прохладната трева В сенчеста ливада, спускаща се полегато към езерото. Откъм планините повяваше ветрец, наситен с уханието на мащерка и сено. Дълбоката синева на небето избиваше в лилаво към зенита.
Сърните наблюдаваха с подозрение пришълците изпод клоните на дърветата.
Спелтър се вторачи потресен в краката си. Един паун се мъчеше да клъвне кончовите на ботушите му.