— … — понечи да каже, но се спря.
Коин пак държеше въздушна сфера. В нея, разкривена като през силна лупа или през дъното на бутилка, се виждаше Голямата зала на Невидимия университет.
Момчето разгледа горичката, примижа замислено към далечните снежни шапки на планините и кимна на изумените мъже.
— Не е зле. Ще ми бъде приятно да дойда тук отново.
Ръцете му извършиха сложно движение, което сякаш обърна всичко с хастара навън.
И магьосниците отново се озоваха в залата. Кълбото се смаляваше в ръцете на хлапака. Сред мълчанието на онемелите магьосници той го върна върху дланите на Билиас и подхвърли:
— Беше интересно. А сега аз ще ви покажа малко магии.
Протегна ръце, вторачи се в Билиас и го заличи.
Вдигна се страшна олелия, както винаги става при подобни произшествия. А по средата стоеше невъзмутимият Коин, обвит в разсейващ се облак от мазен дим.
Без да се присъедини към врявата, Спелтър се наведе бавно и извънредно грижливо вдигна от пода едно пауново перо. Плъзна го замислено по устата си, докато гледаше ту момчето, ту празното кресло на Архиканцлера. Тънките му устни се извиха в усмивчица.
Час по-късно в ясното небе над града затътнаха гръмотевици, Ринсуинд вече си напяваше благо и беше забравил всякакви хлебарки, един самотен дюшек бродеше по улиците, а Спелтър затвори вратата на кабинета на Архиканцлера и се обърна към колегите си.
Бяха шестима, всички обезпокоени до полуда.
Толкова се тревожеха, забеляза ковчежникът, че бяха готови да се вслушат в думите на някакъв си магьосник пета степен.
— Легна си — осведоми ги, — след като пийна топло мляко.
— Мляко ли? — повтори някой с глас, натежал от изтощен ужас.
— Твърде млад е за алкохол — обясни Спелтър.
— Да, бе. Колко съм недосетлив…
Мъжът с хлътнали очи срещу ковчежника промърмори:
— Видяхте ли какво направи с онази врата?
— Знам какво направи с Билиас!
— И какво направи всъщност?
— Не искам и да знам!
— Братя, братя… — опита се да ги успокои Спелтър.
От висотата на ръста си се взря в навъсените лица и помисли: „Твърде много трапези. Твърде много следобеди в очакване прислугата да поднесе чая. Твърде много време, прахосано в четене на вехти книги от отдавна мъртви съчинители в задушни стаи. Твърде много златен брокат и нелепи церемонии. Твърде много лой. Целият Университет е съзрял за едно хубавичко побутване… Или придърпване…“
— Питам се дали наистина сме се сблъскали с… ъ-ъ… проблем — вметна ковчежникът.
Грейви Дермънт от Мъдреците на незнайната сянка стовари юмрук върху масата.
— Как тъй, човече! — троснато изсумтя той. — Някакво хлапе ни се натриса отникъде, разправя се с двама от най-могъщите в Университета, намества се в креслото на Архиканцлера, а ти се питаш имаме ли проблем?! Момчето е с дарба по рождение! Ако съдим по видяното тази вечер, на целия Диск няма магьосник, който може да му се опълчи!
— А защо да му се опълчваме? — разсъдливо попита Спелтър.
— Защото е по-могъщ от нас!
— И какво от това?
В сравнение с гласа на ковчежника и стъклото би изглеждало като разорана нива, а медът би заприличал на чакъл.
— Логично е…
Грейви се подвоуми. Спелтър му се усмихна насърчаващо.
— Ъ-хъм…
Този звук излезе от гърлото на Мармарик Кардинг, предводител на Ордена на лукавите майстори. Той събра обсипаните си с пръстени ръце и се вторачи пронизващо над тях в Спелтър. Ковчежникът не можеше да го понася. Таеше сериозни подозрения за ума на този тип. По-точно подозираше, че въпросният ум е излишно остър, а зад нашареното от спукани капиляри пълно лице има съзнание, приличащо на механизъм от лъскави зъбни колелца в неспирно бясно въртене.
— Не изглежда склонен да прекалява със силата си — отбеляза Кардинг.
— Ами случките с Билиас и Вирид?
— Детски каприз — вдигна рамене Кардинг.
Другите следяха бдително разговора. Долавяха, че тук се мъти нещо, но не схващаха какво е то.
Имаше една простичка причина магьосниците да не властват над Диска. Подайте на двама от тях въже и те по инстинкт ще започнат да дърпат в противоположни посоки. Или генетични отклонения, или по-необичайното обучение ги настройваха срещу задружните усилия така, че стар слон-самец с вечен зъбобол пред тях изглеждаше като кротка мравчица.
Спелтър разпери ръце.
— Братя, нима не съзнавате какво видяхте? При нас дойде надарен младеж, може би израснал в усамотението на некултурната… ъ-ъ… провинция. Почувствал е древния зов на магията, предприел е далечно пътешествие през трудно проходими земи и кой знае какви опасности. Най-сетне е стигнал до целта си самотен и уплашен в търсене само на благотворно влияние от нас, естествените му наставници, за да усъвършенстваме и направляваме таланта му. Какви ще се покажем, ако го прогоним в… ъ-ъ… зимната стихия и го лишим от…