На върха може и да е доста проветриво, на дъното несъмнено е още по-тежко, но по средата е напечено като във фурна. Сред магьосниците от пета степен няма некадърници, мързеливци, глупаци и зяпльовци. Игрището е разчистено, всеки стои на мястото си, а навсякъде има само смъртни врагове. Отдолу напират наглеците от четвърта степен и дебнат всеки миг как да препънат по-горния. Горе пък са високомерните гадове от шеста степен, които се опитват да стъпчат всякакви амбиции под себе си. Разбира се, наоколо са останалите от пета степен, които не пропускат шанса да понамалят конкуренцията. Никой не си позволява и секунда спокойствие. Магьосниците от пета степен са коварни и жилави, имат рефлекси като стоманени пружини, а очите им са вечно присвити от взиране в метафоричната последна права по трасето, където на финала ги чака заветната награда — шапката на Архиканцлера.
Кардинг започна да съзира хубавите страни на сътрудничеството. Имаше сериозна сила пред себе си, която да подкупва, докато му е полезна. Естествено после би могъл да я… посмачка…
А Спелтър размишляваше за покровителството. Тази дума не се произнасяше в Университета, но ковчежникът беше осведомен за значението й — някой ти подава ръка, за да те издърпа нагоре. На всеки магьосник би му хрумнало по-скоро да подложи крак, за да те събори в ямата. Кой би помислил да насърчи конкурент? Но този стар глупак би могъл да му послужи още известно време, а после…
Споглеждаха се с взаимно неохотно уважение, както и с безкрайно недоверие. Но на такова недоверие можеха да разчитат. До… после.
— Името му е Коин — сподели Спелтър. — А баща му се е казвал Ипслор.
— Питам се колко ли братя има момчето… — промърмори Кардинг.
— Моля?
— Такава магия е невиждана в Университета от векове, може би и от хилядолетия. Само съм чел за подобни случки.
— Прогонили сме един Ипслор оттук преди трийсетина години — допълни Спелтър. — Според архива той решил да се ожени. Ясно ми е, че ако е имал синове, те… ъ-ъ… непременно са станали магьосници, но не разбирам как…
— Той не е магьосник, а магизточник — поправи го Кардинг.
Спелтър впи поглед в съюзника си над покритата с мехури маса.
— Магизточник ли?
— Осмият син на магьосник става магизточник.
— Не знаех!
— Не се стремим фактът да бъде общоизвестен.
— Е, да, но… магизточници е имало отдавна… Все пак магията тогава е била по-силна, а и хората не са били същите… Нямало е нищо общо с размножаването — изложи заблудите си Спелтър, но в същото време си мислеше: „Осем синове — значи го е правил осем пъти. Най-малко. Ау!“ Продължи на глас: — Всичко е било по силите на магизточниците. И почти се равнявали по сила на боговете. Ъ-ъ… Имало големи неприятности. Боговете просто не биха допуснали това да се повтори, повярвай ми.
— Вярно, имало е неприятности, защото магизточниците се нападали един друг — потвърди Кардинг. — Но само един магизточник не би ни причинил главоболия. Стига да бъде подходящо съветван. И то от зрели и мъдри хора.
— Но той иска шапката на Архиканцлера!
— Защо да не я вземе?
Ченето на Спелтър увисна. Дори на него му дойде множко.
А Кардинг му се усмихваше дружелюбно.
— Но шапката…
— … е символ и нищо повече — довърши Кардинг. — В нея няма нищо изключително. Ако я иска, нека си я носи. Дреболия. Символ и толкова. Фасада.
— Фасада ли?
— И то куха.
— Но нали боговете избират Архиканцлера!
Едната вежда на Кардинг се изви нагоре.
— Нима? — промълви той и се прокашля. — Ами предполагам, че и така може да се каже. В известен смисъл.
— В известен смисъл ли?!
Кардинг стана и се загърна плътно с робата си.
— Според мен имаш още много да учиш. Впрочем къде е прословутата шапка?
— Не знам — смънка потресеният Спелтър. — Някъде в… ъ-ъ… покоите на Вирид, предполагам…
— Най-добре да я приберем. — Кардинг спря на прага и поглади брадата си. — Помня Ипслор. Бяхме студенти по едно и също време. Див особняк с налудничави привички. И превъзходен магьосник, разбира се, преди да се отдаде на поквара. Не съм забравил как му трепкаше веждата, когато се вълнуваше. — Кардинг сякаш се загледа четиридесет години назад в миналото и потръпна. — Шапката! — напомни си той. — Да я намерим. Ще бъде жалко, ако я сполети нещо лошо.
Всъщност шапката изобщо не възнамеряваше да я сполети нещо лошо и в момента бързаше към „Кърпеният барабан“ под мишницата на един доста озадачен крадец в черни дрехи.