На младите магьосници се повтаря непрекъснато, че практикуването на Занаята е тежък всепоглъщащ труд, който е напълно несъвместим с разни лепкави и потайни нощни забавления. Обяснява им се, че е несравнимо по-разумно да загърбят тези щуротии и да се захванат усърдно с „Магически буквар“ на Уодли. Дори да ви се стори смешно, тези наставления не са достатъчни за младите магьосници, които знаят, че правилата са съставени от най-старите им колеги, страдащи от слаба памет. Младежите всъщност грешат, но истинската причина е отдавна забравена — ако на магьосниците им бъде позволено да се размножават безразборно, рискът от появата на магизточник нараства.
Ринсуинд обаче бе обиколил всякакви места, бе видял какво ли не, а и дотолкова забрави наученото на по-млади години, че вече можеше да прекара часове наред в женска компания, без да отскочи за един студен душ и да полегне, за да се успокои. Но заради този глас дори статуя би слязла от пиедестала си, за да направи няколко обиколки на игрището и петдесетина лицеви опори. С такъв глас и „добро утро“ е като покана за двама в легло персон и половина.
Непознатата отметна качулката си назад и тръсна глава, за да освободи дългата си коса. Цветът й беше почти чисто бял. В съчетание със златистия загар на кожата й общият ефект беше правилно пресметнат да зашемети мъжкото либидо като удар с оловна тръба.
Ринсуинд се подвоуми и загуби уникалния шанс да си кротува. Откъм вратата горе затътна гърлен тролски глас:
— Ей, нали ви рекох, че не може да нахълтате тука…
Жената се озова със скок до Ринсуинд и тикна в ръцете му кожената кутия.
— Побързай, трябва да дойдеш с мен! Заплашва те голяма беда!
— Каква?
— Ще те убия, ако не тръгнеш с мен.
— Да, но в такъв случай… — напразно се опита да възрази Ринсуинд.
Трима от личните стражи на Патриция застанаха на площадката над стъпалата. Старшият се усмихна лъчезарно на седящите в кръчмата. Усмивката подсказваше, че той възнамерява сам да се весели на шегичката, която е подготвил.
— Никой да не мърда.
Ринсуинд чу тропот зад гърба си — още стражи влизаха през задната врата.
Останалите клиенти на „Кърпеният барабан“ замряха с ръце върху дръжките на разнообразните си оръжия. Пред себе си виждаха не привичните градски стражи — предпазливи и добродушно покварени. Този път влязоха ходещи канари от мускули, абсолютно неподкупни, защото Патрицият можеше да си премери силите с всекиго в наддаването. Пък и май бяха дошли само заради жената. Клиентите се отпуснаха и решиха да се насладят на представлението. По-късно можеха и да се включат, щом познаят кой печели надмощие.
Ринсуинд усети как пръстите стиснаха още по-силно китката му.
— Ти да не си луда?! — изсъска сърдито. — Ще се пречкаш в краката на голямата клечка ли?
Нещо изсъска и от рамото на сержанта изведнъж щръкна дръжката на нож. После момичето се завъртя на пета и с точността на хирург заби малкото си стъпало в слабините на първия страж, който пристъпи от вратата. Двайсетина чифта очи се насълзиха от състрадание.
Ринсуинд си грабна шапката и се помъчи да пропълзи под най-близката маса, но хватката на непознатата беше стоманена. Следващият страж, който я доближи, получи нож в бедрото. В ръката й се озова сабя като тънка игла, размахана застрашително.
— Още някой ще дойде ли насам?
Един страж се прицели с арбалет. Библиотекарят, който досега се гърбеше над чашата си, мързеливо протегна ръка като две дръжки на метла, съединени с ластици, и прасна оръжието отдолу. Стрелата отскочи от звездата върху шапката на Ринсуинд и потъна в стената до главата на многоуважаван сводник две маси по-нататък. И неговите телохранители метнаха ножове, единият профуча на косъм от крадец в отсрещния край. На свой ред крадецът грабна скамейка и я стовари върху двама стражи, които пък си го изкараха на първите пиячи наблизо. И като се почна — след миг-два всеки се биеше с цел да си излее яда, да си разчисти старите сметки или просто да си пробие път към някоя врата.
Ринсуинд беше безмилостно замъкнат под барплота. Там съдържателят седеше върху торбите си с пари, кръстосал две мачетета върху коленете си, и спокойно си пийваше. Само понякога сгушваше глава в раменете си от трясъка на потрошените маси и столове.
Преди да бъде измъкнат навън, Ринсуинд успя да зърне Библиотекаря. Макар че наподобяваше космат гумен чувал, напълнен с вода, орангутанът не отстъпваше по тегло и обхват на всеки мъж в кръчмата. В момента седеше върху раменете на един страж и с умерен успех се опитваше да му отвърти главата от шията.