Ринсуинд обаче беше по-угрижен от факта, че го влачат по стълбата към горния етаж.
— Мила госпожице! — възкликна той отчаяно. — Какво си намислила?
— Има ли как да излезем на покрива?
— Да. А какво носиш в тази кутия?
— Шът!
Тя спря при завоя на мърлявия коридор и пръсна на пода шепа малки метални предмети. Всеки се състоеше от четири заварени пирона — както и да ги пуснеш, едното острие винаги ще стърчи нагоре.
Тя огледа критично дръжката на най-близката врата.
— Случайно да си носиш метър-два тел, за да я опънем напреки на коридора? — попита без особена надежда.
Бе измъкнала отнякъде поредния метателен нож и го подхвърляше замислено на дланта си.
— Не ми се вярва — отпаднало я разубеди Ринсуинд.
— Жалко. Моята свърши. Добре, де, да вървим.
— Но защо? Нищичко не съм сторил!
Тя пристъпи до прозореца, изрита навън капаците и поспря с единия крак над перваза.
— Ами чудесно — поощри го. — Остани тук и се обяснявай със стражниците.
— А те защо са те подгонили?
— Нямам представа.
— О, я стига! Сигурно има все някаква причина!
— Причини има предостатъчно. Само не знам коя са си избрали този път. Идваш ли?
Ринсуинд се поколеба. Личните стражи на Патриция не бяха прочути с грижите си за благополучието на широката общественост. Предпочитаха направо да отсичат разни телесни части. Май се дразнеха дори от факта, че в обозримата Вселена има и други хора освен тях. А опита да им избягаш смятаха за провинение, заслужаващо най-тежката разплата.
— Мисля, че е по-добре да дойда с теб — кавалерски отсъди Ринсуинд. — Само момиче може да пострада в този град.
Смразяваща мъгла се стелеше по улиците на Анкх-Морпорк. Факлите на уличните продавачи образуваха малки светещи кълба в задушаващите валма.
Момичето надникна зад един ъгъл.
— Отървахме се от тях. Престани да трепериш. Вече си в безопасност.
— Насаме с маниакална убийца ли? — сподели мнението си Ринсуинд. — Много се радвам.
Тя се поотпусна и му се ухили.
— Наблюдавах те. Преди около час се боеше, че бъдещето ти ще бъде скучно и лишено от интересни случки.
— Аз си го искам скучно — горчиво сподели той. — Боя се само, че ще бъде твърде кратко.
— Обърни се с гръб към мен — заповяда тя и се мушна в тясна пресечка.
— За нищо на света — отказа Ринсуинд.
— Ще си сваля дрехите.
Той тутакси се извърна почервенял. Зад него се чу шумолене, лъхна го ухание. След малко тя му разреши:
— Можеш да гледаш.
Ринсуинд отвори очи. Момичето вече носеше престорено скромна рокля с бели дантели и умело буфонирани ръкави. Той зяпна. И осъзна с безжалостна яснота, че досега е затъвал в простички, умерени проблеми, от които е можел да се измъкне при първия сгоден случай, като си плюе на петите с летящ старт, но занапред… Мозъкът му вече пращаше трескави сигнали към мускулите за спринтиране, но преди да стигнат до целта си, момичето пак го докопа за ръката.
— Няма защо да се изнервяш толкова — увери го мило. — Сега да го погледнем това нещо…
Тя свали капака от кръглата кутия в безволно отпуснатите ръце на Ринсуинд и извади шапката на Архиканцлера.
Октарините по нея пламтяха във всичките осем цвята на спектъра. Създаваха в мъгливата уличка такива отблясъци, че без магия би ги постигнал само най-досетливият режисьор по специалните ефекти, и то с помощта на всевъзможни филтри. Момичето вдигна шапката високо на изпънатите си ръце и се образува пъстра мъглявина, каквато малцина виждат без употреба на забранени вещества.
Ринсуинд полека се свлече на колене, а тя го изгледа с недоумение.
— Да не ти омекнаха краката?
— Не, заради… заради шапката е. Това е шапката на Архиканцлера — обясни той прегракнал. Изведнъж присви очи и кресна: — Откраднала си я!
Изправи се криво-ляво и посегна към искрящата периферия.
— Това е шапка и нищо повече — отвърна момичето.
— Дай ми я веднага! Жените не бива да я докосват! Тя принадлежи на магьосниците!
— Ама ти защо се палиш толкова?
Ринсуинд отвори уста да отговори. После я затвори.
Искаше да каже: „Това е шапката на Архиканцлера, не виждаш ли? Носи я предводителят на всички магьосници. И образно казано, носят я всички магьосници… поне в мечтите си, де, защото всички до един се стремят да я сложат на главите си. Тя е символът на организираната магия, острието на професията, един вид…“
И така нататък. Ринсуинд научи за шапката още през първия си ден в Университета и знанието потъна в тогава податливия му ум като оловен къс в конфитюр. Не бяха много нещата на този свят, в които можеше да бъде сигурен, но не се съмняваше, че шапката на Архиканцлера е важна. Може би дори магьосниците имат нужда от малко вълшебна светлинка в живота си.