— Ринсуинд — изрече шапката.
Той се облещи към момичето.
— Тя ми проговори!
— Все едно чуваш гласа направо в главата си, нали?
— Да!
— И на мен ми говори така!
— Но тя знае името ми!
— Разбира се, че го знаем, глупчо. Нали уж сме магическа шапка?
Гласът на шапката не само звучеше някак платнено, но и с хорови отзвуци, сякаш прекалено много гласове се обаждаха едновременно в почти пълен синхрон.
Ринсуинд се опомни.
— О, велика и чудесна шапко — подхвана надуто, — порази това самонадеяно момиче, което е имало дързостта, не, нагл…
— Я да млъкваш! Тя ни открадна, защото ние й заповядахме. Благодарение на нея избягахме на косъм.
— Но тя е… — запъна се Ринсуинд. — Тя е от женското изповедание… — промърмори уклончиво.
— Същото може да се каже и за майка ти.
— Е, да, ама тя е избягала още преди да се родя — смотолеви Ринсуинд.
— От всички долнопробни кръчми в града ти избра да влезеш тъкмо в онази, където е седял той! — оплака се шапката.
— Не можах да намеря друг магьосник — оправда се момичето. — Той ми се стори подходящ. Има си надпис „Магесник“ на шапката и каквото още се полага.
— Не вярвай на всичко прочетено. Бездруго е късно да търсим. Нямаме много време.
— Чакайте, чакайте — припряно се намеси Ринсуинд. — Какво става тук? Искала си да те открадне? И защо нямаме много време? — Той обвинително посочи шапката. — Впрочем как тъй си решила да бъдеш открадната, от теб се иска да си върху… върху главата на Архиканцлера! Церемонията беше тази вечер, аз също трябваше да съм там…
— В Университета се случва нещо страшно. Жизненоважно е да не бъдем върнати там, схвана ли? Ти трябва да ни отнесеш в Клач, където има един, достоен да ни носи.
— Защо?
Ринсуинд вече долавяше някаква много смущаваща нотка в гласа — сякаш беше невъзможно да не му се подчиниш, защото възвестяваше предначертанията на съдбата. Ако му заповядаше да скочи от някой зъбер, Ринсуинд вероятно щеше да е на половината път към подножието, преди да му хрумне, че е можел и да не се вслуша.
— Наближава гибелта на цялото магьосничество.
Ринсуинд се огледа гузно.
— Но защо?
— Защото идва краят на света.
— Какво, пак ли?!
— Сериозно говоря — кисело го увери шапката. — Победата на Ледените великани, Апокралипсисът, Последната вечеря на боговете и каквото още си представиш.
— А ние можем ли да го предотвратим?
— По този въпрос бъдещето е неясно.
Сгърченото от безнадежден ужас лице на Ринсуинд се изглади.
— Това някаква гатанка ли е?
— Няма ли да е по-лесно, ако просто вършиш каквото ти се каже и не се мъчиш да вникваш в положението? — предложи шапката. — Млада госпожице, сега пак ще ни сложиш в нашата кутия. Скоро мнозина ще тръгнат да ни търсят.
— Ей, задръж така! — примоли се Ринсуинд. — От години те виждам, но досега не си приказвала.
— Не се налагаше да казвам нищо.
Той кимна. Стори му се логично.
— Хайде да я пъхаме в кутията и да се махаме — настоя момичето.
— Покажи малко почтителност, млада госпожице — надменно я посъветва Ринсуинд. — По една случайност говориш за символа на магьосничеството с корени в далечното минало.
— Ами тогава ти си я носи — сопна се крадлата.
— Постой малко! — викна Ринсуинд.
Претичаха по уличката и се шмугнаха в друга между две къщи, килнали се толкова пиянски, че покривите им се докосваха. Тя спря.
— Сега пък какво има?
— Ти си мистериозният крадец, нали? Всички си шушукат как измъкваш разни неща от заключени стаи и каквото още си вършила. Не си представях, че си такава…
— Нима? — студено промълви момичето. — В какво е разликата?
— Ами например ти си… по-нисичка.
— Я да вървим!
Факлите, поначало разположени нарядко по улиците, тук липсваха напълно. Пред двамата имаше само настръхнала тъма.
— Искам да продължим — натърти момичето. — От какво се уплаши пак?
Той си пое дъх.
— От убийци, грабители, крадци, биячи, джебчии, взломаджии, измамници, насилници и обирджии. Каниш се да навлезеш в Сенките!8
— Вярно, но там никой няма да нахълта, за да ни издирва.
— О, ще влезе, но няма да излезе — поправи я Ринсуинд. — Същото се отнася и за нас. Хубава млада дама като теб… направо не ми се мисли… като знам що за типове има там…
8
В книжката „Добре сме ви сварили в Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади“, издадена от Гилдията на търговците, кварталът с название Сенките бе описан по следния начин: „Старувремскъ плетиницъ от проходи и жувописнали улички, гдето вълненийъ и трепети дебнът по сите ъгли, разнисат съ традиционни писъци и са видят ухилинети ликове на тамошните обитатели, кат ви правят разни работи.“ С други думи, вече сте предупредени.