— Но нали и ти ще дойдеш, за да ме закриляш — напомни засмяна тя.
На Ринсуинд му се причу тропот на ботуши от близките улици.
— Да знаеш — въздъхна той, — тъкмо това очаквах да кажеш.
„И такива пътища трябва да извърви човек — мислеше си Ринсуинд. — А по някой от тях може да хукне с все сила.“
В тази мъглива пролетна нощ Сенките тъмнееха така, че не бихте могли да прочетете описанието как Ринсуинд се мъкнеше по криволичещите улици. Затова ще вдигнем гледната точка над покривите и гората от не съвсем прави комини, за да се порадваме на няколко мъждукащи звездички през мътилката. Ще се постараем да пренебрегнем звуците, долитащи отдолу — мекото топуркане, втурването, влажното хрущене, стенанията, заглушените вопли. Защо да не допуснем, че някакъв див звяр броди из квартала, след като е бил подложен на двуседмична диета?
Някъде по средата (никога не е била съставяна точна карта на Сенките) има малък двор. Тук поне са сложили факли на стените, но и тяхната светлина е като всичко останало — гадно червенееща, с тъмна сърцевина.
Ринсуинд залитна в двора и потърси опора в стената. Момичето пристъпи след него в здрача, напявайки си нещо под носа.
— Добре ли си? — попита тя.
— Нърргх… — отвърна той.
— Моля?
— Онези мъже… само как го срита в… и когато ги сграбчи за… и намушка оногова в… Ти коя си, а?
— Името ми е Конина.
Ринсуинд я позяпа безизразно.
— Съжалявам, нищо не ми говори.
— Не съм в града от много време.
— Да, не вярвах да си от местните хора. Щеше да се разчуе.
— Отседнала съм тук. Да влезем.
Ринсуинд се озърна към мърлявия прът, едва осветен от пушещите съскащи факли. От него пътниците трябваше да научат, че странноприемницата зад тясната врата се нарича „Тролска кратуна“.
Мнозина може би си въобразяват, че „Кърпеният барабан“, станал сцена на недостойни схватки само преди час, е съвсем пропаднало заведение. Всъщност си беше една много почтена долнопробна кръчма. Клиентелата се отличаваше с грубовато достойнство — ако ще да се избиваше нехайно помежду си, не влагаше злоба в това развлечение. Там някое дете можеше да влезе най-нахакано за чаша лимонада и да не си докара по-лоша беля от шамар, когато майка му чуе неговия твърде обогатен речник. В по-кротките вечери, стига да се знаеше, че Библиотекарят няма да намине, съдържателят слагаше дори паници с печени фъстъци на бара.
„Тролска кратуна“ беше същинска помийна яма в сравнение с „Кърпеният барабан“. Тукашните посетители, ако се превъзпитаха, поизмиеха и почистеха до неузнаваемост, току-виж, биха могли да минат за най-зловредните отрепки на човечеството. А в Сенките отрепката си заслужава напълно прозвището.
Между другото нещото върху пръта не беше табела. Когато решиха да нарекат свърталището „Тролска кратуна“, изобщо не проявиха чувство за хумор.
Уплашен до прималяване, притиснал мърморещата кутия за шапки до гърдите си, Ринсуинд прекрачи прага.
Тишина. Тя ги обгърна заедно с плътния дим от десетина смеси, предназначени да превръщат мозъка в стърган кашкавал. Недоверчиви очички надничаха през пушилката.
Два зара изтракаха и спряха по средата на маса. Шумът като че беше излишно силен, а заровете вероятно не показваха щастливото число на Ринсуинд.
Остро усещаше погледите на няколко десетки пиячи, докато следваше скромната и стряскащо дребничка фигурка на Конина в свърталището. Озърташе се с ъгълчетата на очите си към ухилените мъжаги, които биха го убили, без да се замислят… може би защото мисленето ги затрудняваше прекомерно.
По-достолепна кръчма би имала барплот, но тук се виждаха само наредени тумбести шишета от черно стъкло и две-три бурета на подпори.
Мълчанието се затягаше като примка. „Всеки миг“ — напомни си Ринсуинд.
Грамаден дебелак, покрил тялото си само с мъхнат кожен елек и кожена набедрена превръзка, избута назад табуретката си, изправи се тромаво и намигна гнусничко на сътрапезниците си. Устата му се отвори като дупка с рамка.
— Мъж ли си търсиш, малката?
Тя отметна глава назад, за да го огледа.
— Моля ви, дръпнете се от пътя ми.
Кикотът се изви като змия из леговището. Конина стисна устни, сякаш тресна капак.
— А, тъй бива — загъргори дебелакът, — много си падам по наперени моми…
Ръката й се стрелна в бяла неясна мъгла, спираше тук-там по тялото му за частици от секундата. Мъжагата постоя невярващ, изгрухтя тихо и бавно се свлече.
Ринсуинд се присви, когато всички останали се приведоха напрегнато напред. Инстинктът му подсказваше да побегне, но си знаеше, че тъкмо така ще си навлече неминуема гибел. Бе попаднал в Сенките. Каквото и да му се случеше, щеше да го сполети тук, на място. Тази мисъл никак не го ободри.