Една длан затисна устата му. Пръсти измъкнаха кутията от ръцете му.
Конина се завъртя край него, вдигнала полите си, за да уцели точно с пета мишена зад кръста на Ринсуинд. Някой изскимтя в ухото му и пльосна на пода. Момичето завърши пируета, докопа две шишета, отчупи дъната им в ръба на лавицата и отново стъпи на пода, насочила назъбените краища към клиентите на кръчмата. Оръжието се наричаше „морпоркски кинжал“ на уличния жаргон.
Пред тази гледка типовете загубиха всякакъв интерес към Конина.
— Някой грабна шапката — изфъфли Ринсуинд с пресъхнали устни. — И се измъкна през задната врата.
Момичето го прониза със сърдит поглед и хукна към вратата. Тълпата се раздели по рефлекс, както акулите отстъпват пред освирепял свой събрат. Ринсуинд побърза да се шмугне след Конина, преди да са си съставили мнение и за него.
Изхвърчаха в друга уличка и се втурнаха по нея. Ринсуинд се мъчеше да не изостане от момичето. Не забравяше, че гонещите я обикновено настъпваха разни остри предмети. Той не беше уверен дали тя ще се сети, че е на нейна страна, каквото и да означаваше това в момента.
Ръмеше рехав умърлушен дъждец. А в края на уличката се виждаше синкаво сияние.
— Чакай!
Ужасът в гласа му я накара да забави крачка.
— Какво не е наред?
— Защо и той е спрял?
— Ей сега ще го попитам — решително заяви Конина.
— А защо е целият в сняг?
Тя се обърна към него с ръце на хълбоците, а единият й крак потропа от досада по влажния калдъръм.
— Ринсуинд, познавам те само от един час, но вече не мога да повярвам, че си оцелял досега!
— Да, ама точно това съм направил, нали? Имам нещо като дарба. Питай когото щеш. Пристрастен съм.
— Към какво?
— Към живота. Увлякох се на млади години и не искам да се отказвам от този порок. Повярвай ми, има нещо сбъркано!
Конина се озърна към силуета, обгърнат от синкав ореол. Човекът май се взираше в онова, което държеше.
А по раменете му се трупаше сняг като обилен пърхот. Смъртоносен пърхот. Ринсуинд имаше изострен усет към подобни положения, затова подозираше, че мъжът се е пренесъл в свят, където никакъв шампоан не помага срещу сполетялата го напаст.
Промъкнаха се покрай лъщяща от капки стена.
— Да, странна гледка — призна Конина.
— Говориш за личната му виелица ли?
— Не виждам да се притеснява. Дори се усмихва.
— Усмивката му е доста замръзнала.
Украсените с ледени висулки ръце на човека бяха вдигнали капака на кутията и блясъкът на октарините се отразяваше в чифт алчни очи, обрамчени със скреж.
— Познаваш ли го? — попита Конина.
Ринсуинд вдигна рамене.
— Виждал съм го. Наричат го Лари Лисугера или Фези Пора, нещо такова. Просто краде. Той е безобиден.
— Изглежда въз студеничък — потръпна момичето.
— А, предполагам, че душата му сега е на по-топло място. Как мислиш, дали да не затворим кутията?
— Вече е безопасно — обади се гласът от сиянието. — Така ще погинат всички врагове на магьосничеството.
Ринсуинд нямаше никакво намерение да се доверява на шапката.
— Имаме нужда от нещо дълго — промърмори той, — за да затворим капака. Да речем, нож. Не ти ли се намира?
— Гледай на другата страна — предупреди го Конина. Последваха шумолене и поредният ароматен полъх. — Можеш да се обърнеш.
Ринсуинд получи дълъг трийсетина сантиметра метателен нож. Пое го внимателно. По острието още искряха мънички парченца метал от последното точене.
— Благодаря. — Изгледа я за миг. — Да не съм ти взел последния?
— Имам си.
— Бях готов да се хвана на бас.
Той посегна предпазливо с ножа. Щом острието доближи кутията, побеля и от него се вдигнаха изпарения. Ринсуинд изскимтя лекичко, защото студът проникна и в ръката му — изгарящ, пронизващ студ, който пропълзя до рамото и безмилостно посегна към мозъка му. Ринсуинд принуди скованите си пръсти да се размърдат и мъчително помести капака с върха на ножа.
Сиянието избледня. Снегът премина в лапавица, после се стопи в дъждец.
Конина го избута и взе кутията от замръзналите ръце.
— Жалко, че няма какво да сторим за този тип. Някак не е редно да го зарежем така.
— Няма да ни се сърди — убедено заяви Ринсуинд.
— Да, но нека поне го облегнем на стената.
Той кимна и хвана замръзналия крадец за ледената ръка. Хлъзгавата повърхност се изплъзна от пръстите му и тялото падна по гръб на калдъръма.