— Видя ли какво стана? — прошепна Кардинг.
— Не знам… Ъ-ъ… А какво стана?
— Жезълът ме ухапа.
— При следващото докосване — делово го осведоми Коин — ще умреш. Разбра ли?
Кардинг надигна глава съвсем леко от страх, че ще се разпадне.
— Веднъж завинаги — заяви той.
— Сега бих искал да разгледам Университета — продължи момчето. — Толкова съм слушал за него…
Спелтър помогна на Кардинг да се изправи с олюляване и го прихвана под мишница, за да подтичват послушно след Коин.
— Никога не докосвай жезъла му — смънка по-старият.
— Вече запомних, че… ъ-ъ… не бива — увери го ковчежникът. — А ти какво усети?
— Някога хапала ли те е отровна змия?
— Не.
— В такъв случай ще си представиш много добре какво усетих.
— Хъм?
— Изобщо не приличаше на ухапване от змия.
Бързаха след решително крачещата фигура. Коин слезе по стълбата и мина през разбитата врата на Голямата зала.
Спелтър се промъкна по-напред, изгарящ от копнеж да му направи добро впечатление.
— Това е Голямата зала — зае се да обяснява. Коин насочи златистия си поглед към него и устата на магьосника пак пресъхна. — Наречена е така, защото е зала, нали се сещаш. И защото е голяма. — Преглътна с мъка. — Голяма зала — повтори в напразен опит да задържи някакви смислени думи в главата си под ослепителния лъч на този поглед. — Направо грамадна, затова я наричаме…
— Кои са тези хора? — посочи Коин с жезъла си.
Скупчените наоколо магьосници, които го гледаха на влизане, се отдръпнаха трескаво, сякаш се прицели в тях с огнехвъргачка.
Спелтър видя какво сочи магизточникът — портретите и статуите на предишни Архиканцлери. С пищни бради и островърхи шапки, с красиво изписани свитъци или тайнствени астрологични принадлежности в ръце, те до един гледаха потомството със суровост, причинена от свирепо самодоволство… или може би хроничен запек.
— Тук съзираш образите на двеста ненадминати магове — поучително изрече Кардинг.
— Не ме интересуват — сподели Коин и жезълът блъвна октаринов пламък.
Ликовете на Архиканцлерите изчезнаха.
— Прозорците са прекалено малки… таванът — твърде висок… всичко е овехтяло…
Магьосниците се проснаха по корем, защото жезълът продължи да изригва огън. Спелтър нахлупи шапката на очите си и се търкулна под една маса, а наоколо се менеше самата плът на Университета. Скърцаше дървесина, пъшкаха камъни.
Някой го тупна по главата и той се разпищя.
— Спри тия глупости! — кресна му Кардинг в шумотевицата. — И си нагласи шапката прилично! Малко повече достойнство!
— Тогава защо и ти се свря под масата? — вкиснато се заяде ковчежникът.
— Трябва да се възползваме от благоприятните възможности!
— Както стана с жезъла ли?
— Ела с мен!
Спелтър се подаде изпод масата и попадна в прекрасен… по-точно в страховито прекрасен нов свят.
Нямаше ги грапавите каменни стени. Нямаше ги потъмнелите греди под тавана, обитавани от сови. Нямаше го пода с объркващите погледа шарки от черни и бели плочки.
Нямаше ги и високо разположените тесни прозорци, леко затъмнени от древна мръсотия. В залата за пръв път проникваха несмущавани от нищо слънчеви лъчи.
Магьосниците се споглеждаха опулено и виждаха не онова, с което бяха свикнали. Безпощадната светлина превърна богатото златно везмо в прашна лъскавина. Показа, че пищните премени са от измърляно и протъркано кадифе. Преобрази чудесните дълги бради в изцапани с никотин плетеници. Издаде, че великолепните диаманти са долнопробни кристалчета. Лъчите проникваха и разкриваха, прогонваха уютните сенки.
Спелтър призна против волята си, че новата гледка не вдъхва почит. И изведнъж се подсети засрамен, че под робата (оръфана и неприятно избледняла, осъзна той гузно, а и с дупки от миши зъби) още носи пантофите, които обу в спалнята си.
Цялата зала се състоеше почти само от стъкло. Където го нямаше, се виждаше мрамор. Пред този разкош Спелтър се почувства съвсем нищожен.
Озърна се към Кардинг и забеляза как блестят очите на по-старшия магьосник, вперени в Коин.
И сред останалите повечето наподобяваха изражението му. Ако магьосниците не се стремяха към могъщество и власт, нямаше да са магьосници. Жезълът ги омая като цяло гнездо кобри, заслушани в дудучето на факир.
Кардинг протегна ръка да докосне рамото на момчето, но се разколеба и само го похвали:
— Чудесно! — Обърна се към другите и вдигна ръце. — Братя мои, при нас дойде маг с величава мощ!
Спелтър подръпна робата му и изсъска:
— Той замалко не те уби!
— И аз предлагам… — Кардинг преглътна — … предлагам да го провъзгласим за Архиканцлер!