— Къде е Патрицият? Искам да се срещна с него.
— Може да се уреди — увери го Кардинг. — Патрицият винаги проявява любезността да приема магьосници и…
— Сега аз ще приема него — натърти момчето. — Време е да научи, че магьосниците твърде дълго са изчаквали сгодния случай. Дръпнете се назад, моля.
Той насочи жезъла си.
Настоящият управник на многолюдния град Анкх-Морпорк седеше в креслото си пред стъпалата на подиума към трона и търсеше поне някаква смислена информация в шпионските донесения. Тронът пустееше повече от две хиляди години след смъртта на последния крал на Анкх. Разнасяха се легенди, че някой ден отново ще има крал, споменаваха се вълшебни мечове, рождени белези и всички останали дреболии, за които задължително се дрънка в преданията при подобни обстоятелства.
Всъщност в момента единственият критерий за годност някой да заеме трона би била способността му да оцелее повече от пет минути, след като разкрие съществуването на разни мечове или белези. Могъщите гилдии на различните занятия направляваха живота на града от двадесет века и бяха толкова готови да отстъпят властта, колкото коралът да се отдели от камъка, на който е израснал.
Сегашният Патриций, глава на извънредно богатия и влиятелен род Ветинари, беше слабоват, висок и студенокръвен като умрял пингвин. Щом човек го погледнеше, щеше да предположи, че Патрицият си има бял котарак и го гали лениво, докато осъжда някого на смърт в басейн с пирани. Би допуснал и че е твърде вероятно да колекционира рядък костен порцелан и да върти чашката в синкавобелите си ръце, заслушан в далечните писъци от тъмниците. Не би пропуснал и хипотезата, че често употребява думата „изключително“ и стиска устни. Изглеждаше от онези типове, чието примигване трябва да се отбелязва в календара като събитие.
Но практически нищо от тези измислици не беше вярно. Все пак Ветинари имаше дребен престарял бял териер на име Рошльо, който вонеше и джафкаше астматично срещу хората. Пускаха се слухове, че кучето било единственото същество в целия свят, към което е искрено привързан. Разбира се, понякога обричаше хора на ужасни изтезания до смърт, но това се смяташе за напълно приемливо държание на градския управник и получаваше одобрението на огромното мнозинство от гражданите.11 Особено в Анкх хората се отнасяха по-практично към живота и се придържаха към мнението, че заради указа, с който забрани уличните театри и пантомима, на Ветинари може да му се прости почти всичко. Не се опитваше да поддържа диктатура на страха, а само сплашваше от време на време.
Патрицият въздъхна и пусна поредното донесение върху голямата купчина до креслото.
Като малък бе видял жонгльор, който задържаше във въздуха десетина чинии. А сега лорд Ветинари се придържаше към възгледа, че ако онзи човек бе овладял същия номер, но със стотина чинии, едва-едва щеше да подхожда за начално обучение по изкуството да управлява град Анкх-Морпорк, описан от някого като разръчкан термитник, но без съмнителния чар на това природно явление.
Погледна през прозореца към стърчащата в далечината Кула на занаята, бележеща територията на Невидимия университет. Попита се разсеяно дали онези досадни стари глупаци не биха могли да измислят по-свестен начин за обработка на безбройните книжа. Не, разбира се — нима можеш да очакваш от един магьосник вярна представа и за елементарно занимание като шпионажа сред гражданството?
Пак въздъхна и взе листа с думите на предводителя на Гилдията на крадците, отправени към заместника му в полунощ зад тайната врата на звуконепроницаемата стаичка в канцеларията на същата тази гилдия…
… и се озова в Голямата за…
… не, не беше в Голямата зала на Невидимия университет, където често изтърпяваше безкрайни банкети, но около него наистина стояха множество магьосници и изглеждаха…
… различни.
Досущ като Смърт, на когото някои по-злополучни жители на града и без това го оприличаваха, Патрицият трябваше да се замисли сериозно, за да се ядоса. Но понякога мислеше светкавично.
Огледа скупчените магьосници и нещо в стойката им спря гневните думи в гърлото му. Напомниха му за овце, които ненадейно са се натъкнали на приклещен в капан вълк, и то точно в мига, когато са чули правилото „Съединението прави силата“.
Забеляза изражението на очите им.
— Какво означава това възмут… — Поколеба се и прекъсна въпроса. — Да не е шегичка по случай Деня на малките богове?
Очите му се спряха на недорасло момче, хванало дълъг метален жезъл. На лицето на детето грееше най-старческата усмивчица, която лорд Ветинари бе виждал през живота си.
11
В този случай огромното мнозинство се състоеше от всички, които в момента не висяха с главата надолу над яма, пълна със скорпиони.