Кардинг се прокашля.
— Милорд…
— Изплюй камъчето, човече! — сопна се Патрицият.
Кардинг се държеше нерешително, но тонът на Ветинари попрекали с пренебрежението. Магьосникът стисна юмруци до побеляване.
— Аз съм магьосник осма степен — засъска тихо — и няма да си позволявате да ми говорите така.
— Добре казано — поощри го Коин.
— Отведете го в тъмниците! — заповяда Кардинг.
— Нямаме тъмници — възрази Спелтър. — Това е университет.
— Тогава в избите — троснато се поправи Кардинг. — И щом бездруго някой ще слиза там, да уреди някакви тъмници.
— Имате ли дори най-нищожна представа какво вършите? — попита Патрицият. — Настоявам да науча какво означава вс…
— За нищичко няма да настоявате — сряза го Кардинг. — Означава, че отсега нататък магьосниците ще властват, както е било предопределено. Сега го…
— Вие ли?! Ще управлявате Анкх-Морпорк? Магьосниците, които едва оправят бъркотията в собствените си дела?
— Да!
Кардинг се усети, че това не е най-силната му реплика в спора. Още повече го ядоса кучето Рошльо, телепортирано заедно с господаря си, което се дотътри мъчително по пода и впери късоглед поглед в ботушите на магьосника.
— В такъв случай — подхвана Патрицият — всички наистина мъдри хора биха предпочели безопасността на уютната тъмница дълбоко под земята. А сега ще сложите край на тези глупости, ще ме върнете в двореца и ще се надявате на нищожния шанс повече да не споменем тази случка. Или поне вие няма да имате думата по въпроса.
Рошльо се отказа да проучва ботушите на Кардинг и закуцука към Коин, ръсейки косми по пътя.
— Тази пошла пиеска продължи твърде много — заяви лорд Ветинари. — Вече съм…
Рошльо изръмжа — дълбок първобитен звук, който отекна в гръбначните мозъци на всички наоколо и ги изпълни с неустоимото желание да се покатерят на най-близкото дърво. Намекваше за гъвкави сиви тела, прокрадващи се в зората на времето. Беше стъписващо, че толкова дребно същество може да излъчва такава заплаха, насочена изцяло към жезъла в ръката на Коин.
Патрицият прекрачи напред, за да грабне кучето, а Кардинг вдигна ръка и въздухът беше пронизан от оранжево-синя огнена струя.
Лорд Ветинари изчезна. На мястото му малък жълтеникав гущер примигваше със злонравната тъпота на влечуго.
Кардинг се опули изумен към пръстите си, сякаш едва сега ги видя истински.
— Ха така-а… — прошепна.
Магьосниците се вторачиха в тежко дишащия гущер, после се озърнаха към града, направо искрящ в светлината на ранното утро. Някъде там бяха Съветът на старейшините, Градската стража, Гилдията на крадците, Гилдията на търговците, жречеството… и никой не подозираше какво ще го цапардоса.
— Започна се — осведоми ги шапката от оставената на палубата кутия.
— Кое? — уточни Ринсуинд.
— Господството на магизточника.
Ринсуинд навъси чело.
— Това добре ли е?
— Ти изобщо разбираш ли какво ти се говори?
Ринсуинд се почувства в свои води.
— Не. Тоест не винаги. Не и напоследък. Всъщност не се случва често.
— Ама ти наистина ли си магьосник? — обади се Конина.
— Само в това съм убеден.
— Странна работа…
Ринсуинд седеше върху Багажа на припек. Намираха се на предната палуба на „Океанският танцьор“, който се клатушкаше кротко по зелените води на Кръглото море. Наоколо неколцина мъже вършеха неща, които несъмнено бяха важни в мореплаването, и Ринсуинд се надяваше, че ги правят подобаващо. След високите места най-много мразеше дълбините.
— Май се тревожиш — позна Конина, която го подстригваше.
Той полагаше неимоверни мислени усилия да смали някак главата си, около която свистяха остриета.
— Тъй си е.
— Какво по-точно е Апокралипсисът?
Ринсуинд се подвоуми.
— Ами краят на света. В някакъв смисъл.
— В някакъв смисъл ли? Значи няма да е съвсем сигурно? Ще се оглеждаме и ще се питаме един друг: „Извинявай, ама ти чу ли нещо?“
— Лошото е, че няма дори двама пророци на едно мнение по въпроса. Знае се за всякакви смътни предсказания. Някои са направо налудничави. Затова го наричат Апокралипсис. — Ринсуинд леко се смути. — Нещо като апокрифен Апокалипсис. Един вид игра на думи, ако се сещаш.
— Не е много остроумно.
— Не е, съгласен съм.12
Ножицата на Конина щракаше усърдно.
— Капитанът май беше доволен да ни качи на кораба.
— Защото си въобразява, че магьосник на борда ще му донесе късмет. Заблуден е, разбира се.
12
Изискаността на магьосниците в игрите на думи е равна само на влечението им към лъскави украшения.