— Мнозина го вярват — възрази момичето.
— О, за другите може и да е късмет, но не за мен. Не умея да плувам.
— Изобщо ли?
Ринсуинд нервно повъртя звездата върху шапката си.
— Според теб колко е дълбоко морето тук? Приблизително.
— Като гледам, трябва да са десетина разтега.
— Значи е твърде вероятно да преплувам десетина разтега, каквото и да означава думата.
— Стига си треперил, замалко не ти отрязах ухото! — скастри го Конина. Озъби се на минаващ моряк и размаха ножицата. — Какво има, бе, не си ли виждал досега подстригване?
Някой от покатерилите се по въжетата изтърва думички, които предизвикаха взрив от грубиянски кикот.
— Ще се престоря, че нищо не съм чула — заяви Конина и свирепо дръпна гребена, изтръгвайки от косата на Ринсуинд множество безобидни гадинки.
— Ох!
— Ами казах ти да не мърдаш!
— Трудничко ми е да седя мирно, като знам кой размахва две остриета около главата ми!
Така отмина утрото — в плискане на вълнички, скрибуцане на такелаж и създаване на доста сложна слоеста прическа. Ринсуинд се огледа в парче от огледало и призна въпреки всичко, че във външността му има забележимо подобрение.
Капитанът им бе казал, че плават към град Ал-Кхали на клачианския бряг в посока към Главината.
— Прилича на Анкх, но вместо кал има пясък — сподели Ринсуинд, опрял се на фалшборда. — Тамошният пазар за роби е прочут.
— Робството е зло — непреклонно отсече Конина.
— Нима? Брей…
— Би ли искал да ти подкастря брадата? — с надежда попита момичето. Изведнъж замръзна с ножица в ръка и се вторачи в морето. — Има ли хора, които плават в канута с някакви пръти отстрани, нарисувани червени очи отпред и малки платна?
— Чувал съм, че такива са лодките на клачианските ловци на роби — потвърди Ринсуинд, — но това е голям кораб. Не ми се вярва, че ще дръзнат да нападнат с едно кану.
— С едно не биха посмели — съгласи се Конина, без да отделя поглед от мътилката, където морето се сливаше с небето. — Но с пет биха си опитали късмета.
Ринсуинд се взря в далечната мараня, после се озърна към мъжа в наблюдателницата, който завъртя глава.
— Айде стига, бе — засмя се той с добродушието на запушен канал. — Не можеш нищо да видиш толкова отдалеч. Е, можеш ли?
— Във всяко кану седят по десет мъже — намръщено съобщи Конина.
— Виж к’во, обичам майтапите, ама…
— И всеки има дълъг крив меч…
— Е, аз пък не…
— … а мърлявите им коси се веят от вятъра…
— И космите им се цепят в краищата, а? — кисело предположи Ринсуинд.
— Ти на подбив ли ме вземаш?
— Кой, аз ли?!
— Ех, не ми остана никакво оръжие — оплака се Конина и закрачи по палубата. — Хващам се на бас, че и един приличен меч нямат в целия кораб.
Тя започна да рови припряно в торбата си. Ринсуинд се примъкна до кутията с шапката на Архиканцлера и предпазливо открехна капака.
— Там няма никой, нали?
— Аз как да знам? Сложи ме.
— Какво?! На моята глава?
— Уви, налага се.
— Но аз не съм Архиканцлер! Не съм против хладния разум, но чак да ми го вледениш…
— Трябва да използвам очите ти. Сложи ме веднага. На главата си.
— Ъ-ъм…
— Довери ми се.
Ринсуинд не намери сили да откаже. Внимателно смъкна своята оръфана посивяла шапка, погледна с копнеж изстрадалата й звезда и извади шапката на Архиканцлера. Усети я далеч по-тежка, отколкото очакваше. Октарините просветваха бледо.
Сложи я нерешително върху новата си прическа, стискайки с все сила периферията в очакване на първия мразовит полъх.
Усети се обаче неимоверно олекнал. Обзе го чувството за велико знание и могъщество… е, не чак достъпно и за него, но беше на косъм, така да се каже.
Случайни откъслечни видения се премятаха из ума му. Не помнеше да има такива спомени. Опита полека, както човек докосва развален зъб с езика си, и те се оказаха…
Двеста мъртви Архиканцлери, смаляващи се в редица към оловната тежест на миналото, го наблюдаваха с безизразни сивкави очи.
„Затова става толкова студено — топлината се изсмуква към света на мъртвите. О, не!…“
Когато шапката заговори, видя двеста бледи усти да се отварят.
„Кой си ти?“
„Ринсуинд…“ А в най-закътаното кътче на главата си изписука: „… помощ!“
Коленете му започваха да се подгъват под бремето на столетията.
„Какво е да си мъртъв?“
„Смъртта е като сън“ — увериха го някогашните магове.
„Но как я усещате?“
„Ринсуинд, ще имаш несравним шанс да научиш, когато онези бойни канута наближат.“
Изквича от ужас, бутна отчаяно нагоре шапката и я махна от главата си. Истинските гледки и звуци нахлуха отново в сетивата му, но някой трескаво удряше гонг твърде близо до ухото му и не изпита кой знае какво облекчение. Сега всички виждаха канутата, плъзгащи се по водата в призрачно мълчание. Облечените в черно хора на веслата би трябвало да крещят и да вият. Това нямаше да облекчи участта на жертвите им, но би се вписало по-добре в шаблона. Мълчанието издаваше неприятна целеустременост.