Но покоят беше крехък. Тук-там прошумоляваха страници. От далечни лавици се чуваше зловещото проскърцване на картонено гръбче. След първоначалната паника Библиотеката беше настръхнала и бдителна като котка с дълга опашка в работилница за люлеещи се столове.
Библиотекарят се върна патраво по прохода между рафтовете. Имаше лице, в което би се влюбила само гума на камион, замръзнало в лека усмивка. Но Ринсуинд позна по движенията, с които орангутанът се вмъкна в леговището си под бюрото и покри главата си с одеялото, че е много разтревожен.
Хайде сега да разгледаме по-внимателно самия Ринсуинд, който пък плъзга поглед по лавиците с начумерени книги. В Света на Диска има осем степени на посвещение в магията. След шестнадесет години усилия Ринсуинд не е успял да заслужи дори първа степен. Наставниците му се придържат единодушно към мнението, че е неспособен да постигне и нулева степен, която нормалните хора имат по рождение. Иначе казано, според някои след смъртта на Ринсуинд средните окултни дарби на човечеството дори ще нараснат мъничко.
Той е висок и кльощав, по лицето му расте проскубана брадица, каквато си пускат мъжете, на които природата не е отредила да се кичат с такава украса. Носи тъмночервена роба, която може и да е изглеждала прилично преди десетилетия. Все пак може да се познае, че е магьосник, защото носи островърха шапка с провиснала периферия. На нея е избродирана думата „Магесник“ с големи сребристи букви. Авторът на бродерията е боравил с иглата още по-зле, отколкото с правописа. Най-отгоре се мъдри звезда. Лишила се е от повечето си пайети.
Стиснал с длани слепоочията си, Ринсуинд се измъкна през древната врата на Библиотеката и излезе в златистата светлина на следобеда. Всичко беше мирно и тихо, но надалеч отекваше истеричното грачене на гарваните, които кръжаха около Кулата на занаята.
Ринсуинд ги позяпа. Гарваните на Университета бяха корави крилати създания. Трудно се наежваха от нещо.
Да, обаче…
… бледата небесна синева имаше златен оттенък, рехави облачета розовееха в косите лъчи на слънцето. Старите кестени в квадратния двор цъфтяха пищно. През отворен прозорец се чуваше как един студент по магия се упражнява непохватно на цигулка. Никой не би нарекъл такъв следобед зловещ.
Ринсуинд се облегна на топлия зид. И изпищя.
Зданието се тресеше. По пръстите и ръцете на магьосника плъзна слаб ритмичен трепет тъкмо с честотата, която подсказва необуздан ужас. И камъните бяха уплашени.
Опуленият Ринсуинд рязко наведе глава, когато нещо изтрака тихичко. Декоративен капак на канализацията издрънча встрани от отвора и един от плъховете на Университета подаде мустачки навън. Озърна се отчаяно към Ринсуинд, изкатери се и претича край него. Последваха го десетки други. Някои носеха дрешки — честа гледка в Университета, където високото фоново равнище на магията влияеше на гените.
Ринсуинд се огледа. И други потоци от сиви телца напускаха терена през всеки отвор на канализацията и се устремяваха към оградата. Бръшлянът до ухото му се разклати и цяла групичка плъхове с опасен скок се метнаха върху раменете му и се хлъзнаха надолу по робата. Иначе не обърнаха внимание на Ринсуинд, но и в това нямаше нищо необичайно. Повечето твари на този свят напълно пренебрегваха присъствието му.
Той се завъртя на пети и нахълта в Университета. Робата плющеше около коленете му, докато тичаше към кабинета на ковчежника. Затропа силно по вратата и накрая тя се открехна със скърцане.
— А-а… Ти си… ъ-ъ… Ринсуинд, нали? — посрещна го не много приветливо ковчежникът. — Какво става?
— Потъваме!
Ковчежникът го погледа миг-два. Казваше се Спелтър и беше дългурест жилав мъж. Лицето му подсказваше, че в предишните си прераждания може да е бил кон, а в сегашното се е разминал на косъм със същата участ. Хората почти винаги оставаха с впечатлението, че ги зяпа със зъбите си.
— Потъваме ли?
— Да. Всички плъхове бягат!
Ковчежникът го изгледа още веднъж.
— Влез — покани го съчувствено.
Ринсуинд се вмъкна в сумрачната стая с нисък таван. Застанаха до прозореца. Оттам се виждаха градините, стигащи до реката, която мудно се влачеше към морето.
— Да не си… ъ-ъ… прекалил? — предположи ковчежникът.
— С какво да съм прекалил? — гузно уточни Ринсуинд.
— Както сам виждаш, това е сграда — напомни Спелтър и подобно на останалите магьосници, сблъскали се със загадка, започна да си свива папироса. — Не е кораб. Има си ясни признаци, уверявам те. Познава се по липсата на делфини, подскачащи около носа, както и на вълни зад кърмата. Значи шансовете ни да се свлечем на дъното са нищожни. Иначе би се наложило да съберем всички на покрива и да гребем към брега. Е, какво ще кажеш?