— Но плъховете…
— Предполагам, че в пристанището е хвърлил котва кораб, натоварен със зърно. Или си имат някакъв пролетен ритуал.
— Убеден съм, че усетих и зданието да се тресе — заяви Ринсуинд, но в гласа му се промъкна колебание.
В тази тиха стая, където само огънят припукваше в камината, вече не беше толкова сигурен.
— Случаен трус. Великата А’Туин е хлъцнала… може би. Трябва да се овладееш, това е съветът ми. Да не си пил?
— Не съм!
— Хъм. А искаш ли да пийнеш?
Спелтър се премести до шкаф от тъмен дъб, извади две чаши и ги напълни с вода от голяма кана.
— Най-добре правя шери в този час от деня — сподели той и простря длани над чашите. — Кажи… ъ-ъ, какво да бъде — сладко или сухо?
— Ъ-ъ… не — отказа Ринсуинд. — Май сте прав, ще отида да си почина.
— Добре си го намислил.
Ринсуинд се повлече по ледените каменни коридори. Понякога докосваше стените и като че се заслушваше, после клатеше глава.
Пак прекоси квадратния двор и зърна цяло стадо мишки да скачат от някакъв балкон и да се втурват към реката. Стори му се, че и земята, по която тичаха, започна да шава. Взря се по-отблизо и установи, че е покрита с мравки.
Не бяха обикновени мравки. Магията, просмуквала се столетия наред през стените на Университета, им бе подействала чудновато. Някои дърпаха микроскопични каручки, други яздеха бръмбари. И всички до една бързаха да напуснат територията на Университета. По тревата на моравата пробягваха вълнички от устрема им.
Ринсуинд вдигна глава. Овехтял дюшек се промъкна през прозорец на по-горен етаж и пльосна на каменните плочи. След кратка неподвижност, вероятно за да си поеме дъх, дюшекът се понадигна над земята. Понесе се неотклонно право към Ринсуинд, който успя да отскочи от пътя му в последния миг. Чу пронизително цвърчене и за секунда се мярнаха хиляди усилено подтичващи крачета, преди дюшекът да отфучи. Дори дървениците се махаха оттук и в случай че не успееха да си осигурят уют на новото място, бяха решили сами да се погрижат за бъдещето си. Една размаха краче и изписука поздрав към Ринсуинд.
Той отстъпи заднешком, но нещо го подпря под коленете и гърбът му се смръзна. Оказа се, че е каменна пейка. Вгледа се в нея придирчиво и се увери, че тя няма да се размърда скоро. Отпусна се с облекчение на пейката.
„Трябва да има естествени причини за всичко това. Или напълно нормални противоестествени причини…“
Някакво чегъртане го накара пак да се озърне.
Е, за тази случка не можеше да има естествени причини. Неимоверно бавно, спускайки се по парапети и водосточни тръби в пълна тишина, ако не се брои случайното остъргване на камък в камък, водоливниците напускаха покрива.
Жалко, че Ринсуинд не бе виждал лошо направени снимки на движещи се тела, защото тогава би се сетил как да опише зрелището. Тези създания не се местеха в точния смисъл на думата, а някак сменяха положението си в поредица от пози. Затътриха се покрай него в шествие на човки, гриви, криле, нокти и белезникави следи от гълъби.
— Какво става?! — изврещя Ринсуинд.
Една твар с муцуна на таласъм, тяло на харпия и кокоши крака изви глава на тласъци и заговори с глас като храносмилателен процес на планина. (Макар че, разбира се, дълбоката звучност не постигаше чак такъв ефект, защото водоливникът не можеше да си затвори устата.)
— Ид’а Ма’и’то’ник! Бя’ай, а’о ти е мил и’отът!
— Моля? — смотолеви Ринсуинд.
Но съществото го бе подминало и пристъпяше тромаво по вековната морава.3
Ринсуинд поседя още поне десетина секунди, вторачен тъпо в празното пространство, преди да изпищи немощно и да хукне с цялата си бързина.
Не спря, докато не се свря в стаята си в Библиотеката. Убежището не беше кой знае какво, защото го използваха да струпват тук старите мебели, но той си го смяташе за свой дом.
До едната сенчеста стена стърчеше гардероб — не от онези, модерните, които подхождат само да се пъхне в тях плашлив прелюбодеец, ако съпругът се прибере ненадейно. Беше солидно изделие от дъб, преживяло много години, тъмно като нощта. В прашните му дебри се спотайваха и размножаваха закачалки, а по дъното бродеха стада от олющени обувки. Изобщо не беше изключено гардеробът да е тайна врата към приказни светове, но никой не се опитваше да го провери заради обезсърчаващата воня на нафталин.
А върху гардероба, увит в парчета пожълтяваща хартия и овехтели покривала, се мъдреше голям сандък, обкован с месингови ленти, известен под името Багажа. Само той си знаеше защо търпеше да бъде притежаван от Ринсуинд. Не желаеше да сподели подбудите си. Вероятно нямаше друго творение в историята на пътните принадлежности, което да е натрупало такъв списък от загадки и причинени тежки телесни повреди. Случваше се да го описват като кръстоска между куфар и маниакален човекоубиец. Притежаваше множество стъписващи свойства, с които може би ще се запознаем скоро… а може би не. В момента само една черта го отличаваше от всеки друг обкован сандък. Хъркаше така, сякаш някой бавно режеше дънер с трион.
3
Браздата, отъпкана от бягащите водоливници, подтикна старшия градинар да прехапе дръжката на греблото си. От произшествието остана знаменит цитат: „Как се прави такава морава ли? Ториш, поливаш и косиш пет столетия, а накрая я прегазват сбирщина гадни копелета…“