— Ууук.
Ринсуинд извади кърпа от джоба си и попи потта по челото му.
— Ууук.
— Няма за какво. А тя… ще се оправи ли?
Орангутанът кимна. Разнесе се почти нечута въздишка на облекчение от неизброимите книги наоколо.
Ринсуинд седна. Книгите се плашеха. Дори се вцепеняваха от ужас. От присъствието на магизточника тръпки побиваха гръбчетата им и насоченото към Ринсуинд внимание се стягаше като менгеме.
— Добре, добре — смотолеви той, — но какво мога да сторя?
— Ууук.
Изпитателният поглед на Библиотекаря щеше да е особено уместен над килнати към върха на носа очила без рамки, ако носеше такива. Орангутанът посегна към следващата пострадала книга.
— Знаеш, че не ме бива в магията.
— Ууук.
— А тази сила на магизточника си е направо страшна. Помисли — това е първичната мощ от утрото на света. Или поне от времето за закуска.
— Ууук.
— Накрая ще унищожи всичко, нали?
— Ууук.
— И трябва някой незабавно да попречи на магизточника, нали?
— Ууук.
— Само че няма как да съм аз, ясно ти е. Когато бързах насам, мислех си, че мога да измъдря нещо, но тази негова кула!… Толкова е голяма! И сигурно е защитена от всякаква магия! Щом най-могъщите магьосници са безсилни, как ще успея аз?
— Ууук — съгласи се Библиотекарят, докато шиеше скъсано гръбче.
— Ето, виждаш, че този път не ми се пада да спасявам света. Неспособен съм.
Човекоподобното кимна, протегна ръка и взе шапката от главата на Ринсуинд.
— Ей!
Орангутанът не му обърна внимание, а хвана ножицата с другата си ръка.
— Това си е моята шапка, ако нямаш нищо против… не смей да постъпваш така с моята…
Хвърли се напред и си навлече цапване по слепоочието, което щеше да го изуми, ако имаше време да умува в този миг. Вярно, Библиотекарят се тътреше като добродушен подскачащ балон, но под кожата, сякаш по-голяма с няколко номера от тялото, се криеха съвършено уравновесени кости и мускули. Мазолестите юмруци на орангутана лесно цепеха дебели дъбови дъски. Да налетиш върху ръката на Библиотекаря беше все едно да се удариш в желязна тояга.
Рошльо заподскача и изджафка възбудено.
Ринсуинд нададе дрезгав нечленоразделен вой от ярост, отскочи от стената, докопа откъртен камък, отблъсна се и… замря.
Орангутанът клечеше на средата, но остриетата на ножицата още не бяха захапали шапката.
Той се ухили на Ринсуинд.
Постояха така като нарисувани още няколко секунди. После човекоподобното остави ножицата, изтръска въображаеми прашинки от шапката, изправи върха й и я нахлупи на главата на магьосника.
Щом се отърси от стъписването, Ринсуинд осъзна, че държи с изпружените си ръце твърде тежък камък. С последни сили го килна настрана и го пусна, за да не рухне под тежестта му.
— Схващам — промърмори, облегна се на стената и се зае да разтрива лактите си. — Опитваш се да ми подскажеш нещо, а? Урок по морал — нека Ринсуинд се изправи пред истинското си Аз, нека разбере за какво е готов да се бие. Е, и? Евтина хитринка. Имам една новина за теб. Ако си въобразяваш, че си ме подлъгал… — Той стисна периферията на шапката си. — Ако се заблуждаваш… Ако си мислиш… Виж какво… Изобщо не си представяй… — Заекването премина в мълчание. След малко Ринсуинд вдигна рамене. — Добре, де. Но като ще си говорим истината, какво мога да направя аз?
Библиотекарят отвърна с красноречив жест, по-изразителен и от неговите „ууук“, че Ринсуинд е магьосник, разполагащ с шапка, цяла библиотека магически книги и кула. Нима един посветил се на магията човек би могъл да иска повече? Човекоподобното, малкият териер с вонящ дъх и гущерът в буркан бяха незадължителни екстри.
Ринсуинд усети слабичък натиск върху единия си крак. Рошльо, който поради старост изоставаше от събитията, бе стиснал с беззъбите си челюсти ботуша му и го жвакаше свирепо.
Ринсуинд хвана дребното куче за врата и стърчащата огризка, заместваща опашка, и го отмести любезно.
— Така… Най-добре ми разкажи какво ставаше тук.
От планината Карак, надвиснала над огромната студена равнина Сто Лат, посред която се бе разсипал Анкх-Морпорк като грамадна изтървана пазарска чанта, се откриваше великолепен изглед. Зле насочените удари в магическата битка се разнасяха встрани и нагоре като куполовиден облак от съсирен въздух, в чиято сърцевина искряха и проблясваха странни светлини.
Пътищата бяха претъпкани с бегълци, в никоя кръчма или странноприемница край пътя не можеше да влезе и един човек в повече. Е, в почти никоя.
Май никой не желаеше да се отбие в приятната наглед таверна, приютила се под клоните на няколко дървета близо до пътя към Куирм. Не че пътниците се бояха да припарят до нея, но засега не им се позволяваше да я забележат.