Бирата се лееше на воля. Тук-там червендалести магьосници пееха щастливо древни пиянски куплети, съпроводени с често пляскане по коленете и подвиквания „Хо!“. Може би единственото смислено оправдание за такива постъпки е фактът, че магьосниците се обричат на безбрачие, а все пак трябва да си измислят някакви развлечения.
Друга причина за всеобщото веселие беше липсата на опити някой да убие някого. Подобно положение се среща рядко в магическите среди.
По-високите степени на посвещение в магията са опасни. Всеки се старае да премахне висшестоящите, като не забравя да настъпва нисшестоящите по пръстите. Ако кажем, че сред магьосниците цари усилено съперничество, все едно твърдим, че пираните в Амазонка обичат да си похапват мъничко. Но откакто Великите войни на маговете направиха цели страни по Диска необитаеми5, на магьосниците им бе забранено да си уреждат сметките със свръхестествени средства, защото иначе причиняваха сериозни неприятности на населението. Пък и бездруго трудно се познава кое от димящите петънца лой е победило накрая. Затова по традиция се ограничаваха с кинжали, изтънчени отрови, скорпиони в ботушите и забавни капани, в които се люлее остро като бръснач махало.
Но в навечерието на Празника на малките богове се смята за изключително пошло да посегнеш на събрат по занаят, затова магьосниците можеха да се поотпуснат без опасения, че някой ще ги издебне в гръб.
Креслото на Архиканцлера не беше заето. Уейчигуз вечеряше сам в кабинета си подобаващо за избраник на боговете, които по-рано през деня са обсъдили кандидатурата му с другите старши магьосници. Макар че беше прехвърлил осемдесетте години, мъничко се вълнуваше и почти не хапна от второто пиле.
След броени минути трябваше да произнесе слово. Като млад Уейзигуз бе търсил могъщество ОТ най-необикновени източници. Бореше се с демони насред ослепителни октограми, надничаше в измерения, за които човеците не биваше и да подозират. И дори се опълчваше срещу комисията по субсидиите в Невидимия университет. Но нищо в осемте кръга на пустотата не можеше да се сравни по ужас с двеста любопитни погледа, впити в него с очакване през дима от пури.
Глашатаите щяха да дойдат скоро, за да го поведат към залата. Той въздъхна, побутна настрана чинията с пудинга, без да го докосне, прекоси стаята, застана пред голямото огледало и порови в джоба на робата си, за да извади листчетата с бележките.
След малко ги подреди някак и се прокашля.
— Събратя в Занаята — започна Уейзигуз, — трудно ми е да изразя колко съм… колко съм… традициите на това древно средище на знания… ъ-ъ… виждам тук ликовете на някогашни Архиканцлери… — Млъкна, подреди наново бележките си и се впусна в много по-уверена реч. — Застанал пред вас, неволно си спомням историйката за трикракия скитащ продавач и… ъ-ъ… дъщерите на търговеца. И така, този продавач…
Някой почука на вратата.
— Влез! — излая Уейзигуз и се зачете напрегнато в бележките си.
— Този търговец… — замърмори — да, този търговец… този търговец имал три дъщери. Май бяха толкова. Да. Три. И така…
Вдигна глава към огледалото и се обърна с думите:
— Кой си т…
Но внезапно откри, че има далеч по-неприятни случки от съчиняването на речи.
Дребната фигура в черно, която се промъкваше по опустелите коридори, също чу шума, но го пренебрегна мигновено. Неприятните звуци не бяха рядкост в места, където редовно се прилага магия. А фигурата бе дошла да търси нещо. Не че беше наясно точно какво, но щеше да разбере, щом го зърне.
След няколко минути диренето я отведе до покоите на Уейзигуз. Вътре въздухът гъстееше от мазни димни струи. Мънички петънца сажди се носеха с течението, по пода имаше няколко следи от изгоряло с формата на ходила.
Фигурата вдигна рамене. Защо да търси обяснение на всичко, което би могла да завари в стаята на магьосник? Видя множественото си отражение в спуканото огледало, оправи качулката си и продължи да търси.
Движеше се, сякаш следваше достъпни само за нейния слух указания. Пристъпяше безшумно по стаята и накрая спря пред маса, на която бе поставена висока, кръгла и протъркана кожена кутия. Фигурата се примъкна по-наблизо и вдигна капака.
Гласът отвътре сякаш проникваше през няколко слоя килими:
— Най-после! Какво те забави толкова?
— Питам те — а как са започнали? Тоест в отдавнашните времена, когато е имало истински магьосници, изобщо не са се занимавали с тези глупави степени. Просто запретвали ръкави… и вършели работата. Пуф… и готово!
Един-двама от другите посетители в сумрачната кръчма „Кърпеният барабан“ се озърнаха припряно към източника на звука. Бяха новодошли в града. Редовните клиенти никога не обръщаха внимание на изненадващи шумове като стонове или неприятно хрущене. Такова поведение беше извънредно здравословно. В някои части на града любопитството не само съкращаваше живота, ами го прекратяваше внезапно в реката с оловни тежести на краката.
5
Или поне необитаеми за всеки, който иска да се събуди с външността и дори расовата си принадлежност от предишната вечер.