На километър от таверната въздухът се разлюля и три фигури паднаха от нищото в гъсто избуяла лавандула.
Полежаха сред изпочупените ароматни клони в очакване да си възвърнат ум и разум. Креозот промърмори:
— Къде ли попаднахме?
— Мирише като чекмедже за бельо — отбеляза Конина.
— Моето не мирише така — решително отрече Найджъл. Надигна се на лакът и добави: — Някой да е виждал лампата?
— Забрави я — посъветва го Конина. — Може би вече я е продал, за да си обзаведе бара.
Найджъл обаче затършува между стъблата и накрая ръцете му напипаха малък метален предмет.
— Докопах я! — обяви победоносно.
— Не я търкай! — провикнаха се в дует останалите.
Закъсняха, но не пагубно, защото щом момъкът предпазливо плъзна палец по лампата, появиха се само дребни мъждиви червени букви във въздуха.
— „Здрасти“ — зачете на глас Найджъл. — „Не зарязвайте лампата, защото ценим факта, че сте наши клиенти. Щом чуете сигнала, оставете своето желание и то своевременно ще бъде заповед за нас. Дотогава ви пожелаваме приятна вечност.“ Знаете ли, според мен този дух си надценява силите…
Конина си замълча. Взираше се над равнината към бушуващия хаос. Понякога част от стихията се отделяше и политаше към далечна кула. Момичето потръпна, въпреки че денят ставаше непоносимо горещ.
— Трябва да слезем там колкото се може по-скоро — промълви тя. — Много е важно.
— Защо? — сопна се Креозот.
Една чаша вино явно не стигаше да му върне доброто настроение.
Конина отвори уста и… пак я затвори, което никак не й беше присъщо. С какви думи да обясни, че всеки ген в тялото й я тласка напред и я изкушава да се набърка в схватка? Видения с мечове и боздугани непрекъснато се натрапваха във фризьорските салони на съзнанието й.
Найджъл не се бореше с такива подбуди. Разчиташе единствено на въображението си, но то стигаше да движи вместо вятър голяма бойна галера. Впиваше поглед в града… щяхме да кажем „с решително издадена челюст“, само да не беше толкова ощетен откъм чене.
Креозот разбра, че е останал в малцинство.
— Там поне има ли нещо за пиене?
— Дори в прекалено изобилие — успокои го Найджъл.
— Не е зле за начало — кимна серифът. — Така да бъде. Води ни, о, крушогърда дъще на…
— Без поезия!
Измъкнаха се от гъсталака и се спуснаха по склона към пътя. Скоро стигнаха до вече споменатата таверна. Креозот обаче упорстваше да я нарича „керван сарай“.
Подвоумиха се дали да влязат. В момента заведението нямаше гостоприемен вид. Конина беше склонна и по наследство, и по възпитание да се промъква в задните дворове. Откри четири вързани коня.
Пътешествениците ги подложиха на придирчив оглед.
— Това ще е кражба — проточи Найджъл.
Конина понечи да потвърди, но от устата й се изплъзнаха други слова:
— И какво от това?
— Може би е редно да оставим поне малко пари… — започна Найджъл.
— Не се озъртай към мен — вдигна рамене Креозот.
— … или да напишем бележка. Не сте ли съгласни?
Вместо отговор Конина възседна най-едрия жребец, несъмнено принадлежащ на някой воин. Целият беше окичен с оръжия.
Креозот неохотно яхна втория кон, нервен и червеникав. Въздъхна.
— Тя пак стиска устни. Съветвам те да правиш каквото иска.
Найджъл изгледа с подозрение останалите два коня. Единият беше смайващо едър и ослепително бял. Не беше мърлявото бяло на обикновените коне, а блещукащ оттенък на слонова кост, който Найджъл подсъзнателно беше готов да опише с думата „саван“. И незнайно защо му хрумна, че жребецът е далеч по-умен от него.
Избра другия — малко кльощав, но кротък. Качи се на седлото само след два неуспешни опита.
Потеглиха.
Тропотът на копитата едва проникваше в сумрачната таверна. Съдържателят се размотаваше вътре като насън. Знаеше, че има клиенти, дори бе говорил с тях, виждаше ги да седят около масата до огнището. Но не би се сетил какво да каже, ако го попитаха с кого е говорил и какво е видял. Причината е в забележителното свойство на човешкия мозък да отхвърля всичко, което не иска да знае. В момента мозъкът на съдържателя беше брониран като банков трезор.
А питиетата!… За повечето не бе и чувал, но чудатите бутилки се появяваха неизменно на рафтовете над бъчвите с бира. За жалост щом се помъчеше да мисли за това, умът му веднага се отплесваше нанякъде…
Фигурите около масата вдигнаха погледи от картите в ръцете си.
Един от клиентите размаха длан. „Закрепена е на ръката и има пет пръста, значи е длан“ — реши умът на съдържателя.