Но същият този ум не успяваше да прогони от себе си техните гласове. Единият звучеше като удари на оловни листове по скали.
— ЕЙ, ТИ, НА БАРА.
Съдържателят изстена безмълвно. Нагорещените остриета на ужаса стопяваха неумолимо стоманената врата на съзнанието му.
— Я ДА ВИДИМ. ТОВА БЕШЕ… КАК СЕ НАРИЧАШЕ?
— „Кървавата Мери“.
А с този глас поръчката на питие звучеше като заповед за началото на бойни действия.
— Моето беше яйчен коктейл — напомни Мор.
— ЗНАЧИ ЕДИН ЯЙЧЕН КОКТЕЙЛ.
— С черешка.
— ИМАШ ВКУС — излъга тежкият глас. — МАЛКА ЧАША ПОРТВАЙН ЗА МЕН И… — говорещият погледна четвъртия участник в карето и въздъхна — … ОЩЕ ЕДНА КУПИЧКА ФЪСТЪЦИ.
А триста метра зад таверната конекрадците трябваше да се справят някак с ново преживяване.
— Поне не друса — измисли накрая Найджъл.
— И гледката… гледката е прекрасна — допълни Креозот, но гласът му се изгуби в насрещния вятър.
— Питам се обаче — продължи Найджъл, — дали не сбъркахме.
— Пътуваме, нали? — натърти Конина. — Не издребнявай.
— Само че да гледаме купестите облаци отгоре…
— Млъкни.
— Извинявай.
— Впрочем облаците са слоести. В най-лошия случай са купесто-слоести.
— Права си — унило потвърди Найджъл.
— Има ли някаква разлика? — смънка Креозот, който бе полегнал върху шията на коня си и стискаше клепачи.
— Поне триста метра.
— Охо…
— Е, може и да са само двеста — призна Конина.
Кулата на магизточника се тресеше. Цветни пушеци се кълбяха из сводестите стаи и лъскавите коридори. В голямата зала на самия връх, където въздухът се сгъстяваше мазно и имаше вкус на препечен калай, мнозина магьосници бяха паднали в несвяст от непоносимото психическо бреме на битката. Но оставаха достатъчно, седнали в кръг, съсредоточено вглъбени.
Макар и трудно, долавяше се трепкането на въздуха около суровата магия, бликаща от жезъла в ръката на Коин и нахлуваща в октограмата по средата.
Смахнати силуети се мяркаха за мимолетен миг и изчезваха. Тук прокарваха през ренде тъканта на света.
Кардинг потръпна и се извърна, за да не види нещо, което не би могъл да се престори, че не забелязва.
Пред очите на оцелелите старши магьосници се рееше безплътен модел на Диска. Когато Кардинг погледна отново, червеното мъждукащо петънце над град Куирм припламна и угасна.
Въздухът заскрибуца.
— Няма го вече Куирм — промърмори Кардинг.
— Значи ни остава да се оправим само с Ал-Кхали — отвърна някой от другите.
— Там се е загнездила хитроумна сила.
Кардинг кимна мрачно. Харесваше Куирм, приятно крайбрежно градче до Океана на Ръба.
Смътно си спомняше, че веднъж го заведоха там като малък. За секунда-две се вторачи печално в миналото. В Куирм растеше диво мушкато и обгръщаше стръмните калдъръмени улички с уханието си.
— Виеше се по стените — промълви на глас. — Розово… Беше розово.
Другите го изгледаха с недоумение. Двама-трима, твърде подозрителни дори за магьосници, се озърнаха недоверчиво към стените на залата.
— Ей, ти добре ли си? — подхвърли единият.
— Ъ? — сепна се Кардинг. — О, да. Извинете. Отплеснах се.
Пак се взря в Коин, който седеше извън кръга с жезъла на коленете си. Момчето привидно спеше. А може и да беше вярно. Но в измъчените дълбини на душата си Кардинг не се съмняваше, че жезълът бди. Наблюдаваше го, проверяваше го.
И знаеше. Дори за розовото мушкато.
— Изобщо не съм си представял, че ще стане така — смотолеви тихичко. — Само искахме мъничко уважение…
— Ти сигурен ли си, че нищо ти няма?
Кардинг кимна уклончиво. Колегите му пак се напрегнаха, а той ги разгледа крадешком.
Без да се усети, лиши се от всичките си стари приятели. Е, не точно приятели. Никой магьосник няма приятели сред посветените на Занаята. Тук подхождаше друга дума. Да, бе. Врагове. Но врагове от класа. Джентълмени. Каймакът на професията. Не като тези наоколо, колкото и да се бяха издигнали след появата на магизточника.
„Не само каймакът изплува отгоре“ — кисело си напомни Кардинг.
Насочи вниманието си към Ал-Кхали, проникна със съзнанието си, като почти не се съмняваше, че и окопалите се там магьосници вършат същото, неуморно търсят слабото място.
И в главата му се мярна мисълта: „Не съм ли аз това слабо място? Спелтър се опитваше да ми разкаже нещо. Жезълът трябва да служи за опора на човека, а не обратното… жезълът го води… ех, да бях изслушал Спелтър… не бива така, наистина съм слабо място…“