Пак се застави да обязди тласъците на силата, за да пренесат съзнанието му във вражеската кула. И Абрим се възползваше от могъществото на магизточника, затова Кардинг се постара да преобразува вълните и да се промъкне покрай защитните прегради.
Появи се картина от вътрешността на кулата в Ал-Кхали, избистри се…
… Багажът топуркаше по сияйните коридори. Гневът му вече беше неописуем. Събудиха го от зимен сън, презряха го, напнадаха го разни митологични същества (понастоящем изчезнали), имаше махмурлук, а щом влезе в Голямата зала, откри шапката. Същата онази ужасна шапка, заради която изтърпя толкова страдания. Устреми се към нея…
Кардинг упорито проверяваше каква съпротива може да му окаже съзнанието на Абрим и в този миг долови как вниманието на врага се отклони. За миг успя да погледне през очите му и видя ръбатия сандък, хукнал към него. Абрим се помъчи да раздвои усилията си и както котка не може да се въздържи от замахване с лапа към дребна писклива фигурка, която щъка по пода, така и Кардинг не устоя на изкушението.
Ударът не беше силен. Нямаше нужда. Съзнанието на Абрим се насилваше да уравновеси и насочи грандиозни стихии. Стигаше и леко побутване, за да се срути от неустойчивата си опора.
Абрим протегна ръце да пръсне Багажа на невидими частици, кресна и се сви в точица.
На магьосниците около него им се стори, че го виждат да става невъзможно малък за частица от секундата и да изчезва, оставяйки черен отпечатък в ретината на очите им…
По-досетливите се втурнаха да бягат…
А магията, която той контролираше досега, нахлу обратно и се разля в хаотично изригване, разпердушини шапката на парцалчета, издуха всички долни етажи на кулата и покрай другото помете каквото беше останало от града.
В Анкх толкова много магьосници се бяха съсредоточили върху вражеската кула, че откатът ги разхвърля към стените. Кардинг се просна по гръб с нахлупена на очите шапка.
Вдигнаха го, изтупаха праха от него и го отнесоха при Коин и жезъла с тържествуващи викове… макар че някои от по-старшите магьосници не проявиха възторг. Но той като че не чуваше нищо.
Зяпна сляпо момчето, после бавно вдигна ръце към ушите си.
— Не ги ли чуваш?
Другите магьосници се смълчаха. Кардинг още беше преизпълнен със сила и гласът му би заглушил дори гръмотевична буря.
Очите на Коин светеха.
— Нищо не чувам.
Кардинг се обърна към сборището наоколо.
— А вие не ги ли чувате?
Всички завъртяха глави. Един попита:
— Какво трябва да чуваме, братко?
Кардинг се усмихна широко и налудничаво. Дори Коин се отдръпна.
— Е, скоро ще ги чуете. Сътворихте истински сигнален фар за тях. Всички ще ги чуете. Но няма да ги слушате дълго. — Разбута младите магьосници, които го крепяха под мишниците, и прекрачи към Коин. — Ти изливаш мощта на магизточника в света, а с нея нахлуват и други твари. И преди се е случвало някой да им проправи пътека, но ти им прокара булевард!
Скочи напред, изтръгна черния жезъл от ръцете на момчето и замахна да го строши в стената.
Кардинг се вцепени, когато жезълът го порази. По кожата му изскочиха мехури…
Повечето магьосници успяха да загърбят гледката. Неколцина (винаги се намират такива) зяпаха с гнусно увлечение.
И Коин гледаше. Очите му зейнаха от почуда. Притисна с длан устата си. Мъчеше се да извие глава. Не можа.
— Наистина били купести…
— Прекрасно — отпаднало отвърна Найджъл.
— ТЕГЛОТО НЯМА НИЩО ОБЩО. МОЯТ ЖРЕБЕЦ Е НОСИЛ ЦЕЛИ АРМИИ. НОСИЛ Е И ЦЕЛИ ГРАДОВЕ. О, ДА, НОСИЛ Е ВСИЧКО, НА КОЕТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО. НО НЯМА ДА ИЗДЪРЖИ И ВАС ТРИМАТА.
— Че защо?
— ВЪПРОС НА ГЛЕДНА ТОЧКА.
— Чудно представление ще изнесем — сприхаво изтърси Война. — Единственият конник и тримата пешеходци на Апокралипсиса.
— А защо не ги помолиш да изчакат, докато пристигнем? — предложи Мор с глас като капки от дъното на ковчег.
— ИМАМ СИ СВОИ ГРИЖИ — осведоми го Смърт и цъкна със зъби. — УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ ЩЕ ИЗМИСЛИТЕ НЕЩО. ОБИКНОВЕНО УСПЯВАТЕ.
Война погледа отдалечаващия се кон.
— Понякога направо ми лази по нервите. Защо все упорства да каже последната дума?
— Вкоренен навик, предполагам.
Върнаха се в таверната. Помълчаха, накрая Война попита:
— Къде се дяна Глад?
— Отиде да потърси кухнята.
— Аха…
Война порови прахоляка с бронирания си ботуш и се замисли за разстоянието до Анкх. Следобедът беше много горещ. Апокралипсисът можеше и да почака още малко.
— Още по едно за из път? — предложи той.
— Дали е редно? — усъмни се Мор. — Струва ми се, че ни очакват. Нали разбираш, не ми се иска да разочаровам хората.