— Имаме време за по едно на крак, сигурен съм — настоя Война. — Кръчмарските часовници никога не са верни. Имаме купища време. Цялото време на света.
Кардинг залитна напред и тупна на блестящия под. Жезълът се изтъркаля от ръцете му и се изправи самостоятелно.
Коин побутна с крак отпуснатото тяло.
— Предупредих го. Казах му какво го очаква, ако пак пипне жезъла. Но за какви твари говореше той?
Сред магьосниците се разгоря пристъп на кашлица и разглеждане на собствените нокти.
— За какви твари говореше? — натърти Коин.
Овин Хакардли, пазителят на Традицията, отново установи, че стоящите около него се отместват като мъгла, гонена от вятър. Без да е помръднал, той сякаш пристъпи напред. Очите му се мятаха като уловени в капан животинчета.
— Ъ-ъ… — Разпери ръце в жест с не особено ясен смисъл. — Светът, нали разбираш, тоест… действителността, която обитаваме, всъщност може да бъде представена, образно казано, като гумен лист. — Той поумува и прецени, че това изказване няма да се появи в никой сборник с цитати. — И така — продължи припряно, — той се разтяга… ъ-ъ… разпъва се в присъствието на каквито и да било количества магия… и ако мога да изтъкна, твърде високата магическа потенциалност, струпана в една точка, притиска нашата действителност… хъм… надолу, макар че не бива да разбираме това буквално (защото в никакъв случай нямам предвид физическото измерение), а както се твърди, достатъчно целенасоченото прилагане на магия би могло да извърши пробив в най-ниската точка и да отвори — може би — проход за обитателите, тоест по-правилно е да бъдат наричани изчадията от по-низшето равнище (известно сред любителите на неточни изрази като Тъмничните измерения), които вероятно поради разликата в енергиите естествено се стремят към светлината на този свят. Нашия свят.
Последва типичното безмълвие след някоя реч на Хакардли — слушателите мислено разделяха изреченията и съшиваха накъсаната мисъл.
И устните на Коин помръдваха.
— Искаш да кажеш, че магията привлича тези същества ли? — провери догадката си след малко.
Сега гласът му беше друг. Нямаше я режещата острота. Жезълът висеше във въздуха над неподвижното тяло на Кардинг и бавно се въртеше. Очите на всеки магьосник в залата се въртяха в пълен синхрон с него.
— Така изглежда — потвърди Хакардли. — Онези, които са изучавали тези явления, твърдят, че появата на тварите е предшествана от дрезгаво звучно съскане.
Коин се озадачи.
— Те бръмчат — помогна му друг магьосник.
Момчето приклекна и се вгледа отблизо в Кардинг.
— Изобщо не мърда — отбеляза любознателно. — Да не му е зле?
— Вероятно — сдържано отвърна Хакардли. — Мъртъв е.
— Бих искал да не е мъртъв.
— Подозирам, че и той би споделил желанието ти.
— Но аз имам сила да му помогна — сети се Коин.
Протегна ръце и жезълът се зарея към тях. Ако имаше лице, щеше да се подхилва.
И когато момчето отново отвори уста, зазвучаха познатите студени отгласи от облицована със стомана стая.
— Ако нямаше наказание за провала, успехът нямаше да е възнаграден — изрече той.
— Моля? — учуди се Хакардли. — Май не схванах.
Коин се врътна на пети и се върна на стола си.
— Ние нямаме от какво да се боим. — Този път отекна като заповед. — Все едно е, че има Тъмнични измерения! Ако ни досаждат, ще ги премахнем! Истинският магьосник не се плаши от нищо! От нищо!
Пак скочи от стола и доближи модела на Диска. Подобието беше съвършено до най-нищожните подробности, дори призрак на Великата А’Туин загребваше мудно през космическите простори на една педя от пода.
Коин презрително прокара ръка през безтелесния образ.
— Ние обитаваме света на магията. И нима ще се намери нещо, което да ни се опълчи?
Хакардли предположи, че от него се очаква отговор.
— Абсолютно нищо. С изключение на боговете, разбира се.
Спусна се мъртва тишина.
— Боговете ли? — спокойно повтори момчето.
— Ами да. Несъмнено. Ние не отправяме предизвикателства към боговете. Те си вършат тяхната работа, ние — нашата. Няма смисъл да…
— Кой властва над Диска? Магьосниците или боговете?
Хакардли поумува набързо.
— О, магьосниците. Естествено. Но по волята на боговете, трябва да отбележа.
Когато човек неволно цопне с единия крак в тресавище, случката е неприятна. Но не колкото следващата крачка и изчезването на втория ботуш с тихо мляскане. Хакардли се заинати.
— Виж, магьосничеството е по-скоро…