— Не сме ли по-могъщи от боговете? — уточни Коин.
Някои в края на тълпата пристъпяха неловко.
— Ами… И да, и не — отвърна Хакардли, вече затънал до коленете в блатото.
Факт е, че магьосниците малко се изнервяха при мисълта за боговете. Съществата, заселили се на Кори Селести, нито веднъж не изразиха недвусмислено мнението си за церемониалната магия, в която все пак се усещаше нещо божествено. Съответно и магьосниците всячески отбягваха темата. Лошото в разправиите с боговете беше склонността им да не си служат с намеци, ако нещо не им допадаше. Затова здравомислието подсказваше, че не е мъдра постъпка да подтикваш боговете към избор между „да“ и „не“.
— Значи не сме убедени? — настояваше Коин.
— Ако позволиш да те посъветвам… — започна Хакардли.
Момчето замахна. Стените изчезнаха. Магьосниците стояха върху кулата на магизточника и като един обърнаха глави към далечния остър връх Кори Селести, божествената обител.
— Когато победиш всички наоколо, остава ти да се сражаваш само срещу боговете — подхвърли Коин. — Някой от вас виждал ли ги е?
Всички отрекоха в хор, макар и колебливо.
— Ще ви ги покажа.
— Имаш местенце за още едничко, синко — заяви Война.
Мор се олюляваше.
— Виж какво, трябва да тръгваме — изломоти без никакъв ентусиазъм.
— Стига, де, я си пийни.
— Добре, едно малко. И непременно тръгваме.
Война го плесна по гърба и изгледа намусено Глад.
— Не е зле да си набавим и още петнайсетина чувала фъстъци…
— Ууук — завърши Библиотекарят.
— О, значи проблемът е в жезъла.
— Ууук.
— Никой ли не се опита да му го отнеме?
— Ууук.
— И какво ги сполетя?
— Иийк!
Ринсуинд изохка.
Орангутанът бе угасил свещта, защото откритото пламъче притесняваше книгите, но Ринсуинд свикна с мрака и вече знаеше, че тук изобщо не е тъмно. Мекото октариново сияние на книгите изпълваше кулата с нещо, което макар да не беше светлина, си остава прозрачна за погледа чернота. От време на време шумолене на корави страници долиташе от мрачните стъпала.
— Значи, общо взето, магията не може да го победи, прав ли съм?
Библиотекарят изрази с посърнало „ууук“ съгласие и продължи да се върти полека на задника си.
— Значи е съвсем безсмислено. Дали не си се сещал наскоро, че съм ощетен откъм магически дарби? Всяка схватка ще бъде горе-долу „Здрасти, аз съм Ринсуинд…“, а после „Бууум!“.
— Ууук.
— Да разбирам ли, че аз сам трябва да се оправям?
— Ууук.
— Благодаря.
Ринсуинд огледа книгите, натъпкани покрай стените на прастарата кула. Въздъхна и тръгна енергично към изхода, но видимо забави крачка, преди да достигне вратата.
— Е, аз поемам.
— Ууук.
— За да се изправя срещу кой знае какви опасности — добави Ринсуинд. — Да дам живота си за доброто на хората…
— Иийк!
— Добре, добре, на всички двуноги…
— Джаф!
— … и четириноги, съгласих се. — Той се озърна съкрушено към буркана от сладко, побрал Патриция. — И гущери. Може ли вече да изляза?
От ясното небе налиташе ураган и Ринсуинд напредваше с мъка към кулата на магизточника. Високата двукрила порта бе затворена толкова плътно, че очертанията й едва се различаваха в млечната повърхност на камъка.
Заблъска с юмрук, но не дочака нищо особено. Вратата като че поглъщаше звука.
— Хубава работа — промърмори и си спомни за килима.
Въргаляше се, където го захвърли — още един признак, че в Анкх са настъпили големи промени. В крадливите времена преди магизточника нищо не оставаше задълго на мястото си, ако не го държиш под око. Тоест нищо, за което е прилично да се пише.
Разстла вълшебното килимче на камъните и златните дракони се загърчиха на синия фон, стига, разбира се, да не бяха сини дракони, литнали в златно небе.
Седна.
И стана.
Пак седна, придърпа робата си към коленете и с немалки усилия отдели единия си чорап от крака. Обу си ботуша, обиколи развалините и си избра половинка от тухла. Пъхна я в чорапа и го развъртя, за да опита как е на тежест.
Бе израснал в Морпорк. А в схватките морпоркчанинът се стремеше да има надмощие двадесет към едно или поне тъмна уличка и чорап с половин тухла, който предпочиташе дори пред чифт вълшебни мечове.
Отново се настани върху килима и заповяда:
— Нагоре.
Килимът не се подчини. Ринсуинд се взря в шарките, повдигна единия ъгъл и провери дали долната страна му харесва повече.
— Добре, де — примири се. — Тогава надолу. Но много, ама много внимателно. Хайде, надолу.