— Уфтсе бяфа — изфъфли Война и шлемът му се прасна в ръба на бара. Пак надигна глава. — Овце, де…
— Не, не, не! — Глад неуверено размаха пръст. — Някакви други дум… дом… а бе, питомни животни. Прасета. Или говеда. Или котенца? Нещо такова. Не са овце.
— Пчели — предложи Мор и тупна от стола.
— Д-добре — съгласи се Война, без да го погледне. — Тъй да бъде. Я да почнем пак, ама отначало. — Чукна по чашата си, за да даде тон. — Ний сме малки жалки… неустановени домашни животни… загубихме пътя към дома… — кършеше се гласът му.
— Мее-мее-мее — обади се Мор от пода.
Война врътна глава.
— Не е същото, да знаеш. Без него не става. Хубаво държеше исото с оня негов бас.
— Мее-мее-мее — повтори Мор.
— О, млъкни, моля те.
Война зашари с ръка, търсейки бутилка.
Бурята брулеше върха на кулата — горещ противен вятър, който шепнеше със стряскащи гласове и протриваше кожата като фина шкурка.
Коин стоеше с жезъла над главата си. В прахоляка магьосниците виждаха открояващите се линии на изригващата магическа сила.
Линиите се изкривяваха и образуваха огромен мехур, набъбнал накрая извън пределите на града. В него се появиха някакви форми. Местеха се, меняха се, кривяха се ужасно като видения в долнопробно огледало, не по-веществени от димни кръгчета или образи в облаците. Но бяха вледеняващо познати.
За миг се мярна зъбатата муцуна на Офлър. В гърчовете на бурята се показа за миг и Слепият Йо, шефът на боговете, с кръжащите около него очи.
Коин мълвеше беззвучно. Мехурът започна да се свива. Издуваше се неприятно тук-там от напъните на съществата да го пробият. Не можаха да попречат на смаляването му.
Вече беше колкото територията на Университета.
Вече беше по-висок от кулата.
Вече беше двойно по-голям от едър мъж и сивееше като пушек.
Вече беше бисер с преливащи багри и големината на… ами на голям бисер.
Вятърът спря, заменен от тежка неподвижна тишина. Самият въздух стенеше от претоварване. Повечето магьосници лежаха по очи на пода, притиснати от освободените стихии, погълнали всеки звук като вселена от перушина. Но всеки чуваше ударите на сърцето си толкова гръмки, че сякаш щяха да разбият кулата.
— Погледнете ме — заповяда Коин.
Извиха очи нагоре. Немислимо беше да не се подчинят.
Той държеше блестящото нещо на едната си длан. С другата стискаше жезъла, чиито краища димяха.
— Боговете. Затворени в мисъл. И може би никога не са били нищо повече от сън. — Гласът му стана по-дълбок и стар. — Магьосници от Невидимия университет, нима не ви дадох неоспоримо могъщество?
Зад него килимът се показа мудно над ръба на кулата, Ринсуинд едва пазеше равновесие. Очите му се блещеха от онзи ужас, който обхваща човек върху няколко изтъкани нишки над стотици метри въздух.
Смъкна се тромаво от реещата се несигурна опора и завъртя пълния чорап над главата си в широки застрашителни кръгове.
Коин го видя отразен в изцъклените от изумление очи на магьосниците. Обърна се полека и видя новия магьосник да залита към него.
— Кой си ти?
— Дойдох — изгъгна задавено Ринсуинд — да предизвикам магизточника. Кой е?
Огледа проснатото на пода магьосничество, подхвърляйки тухлата на длан.
Хакардли се престраши да обърне лице към него и трескаво размърда вежди, но Ринсуинд и в най-добрите си мигове не тълкуваше успешно безсловесните знаци. А този миг не беше от най-добрите.
— С чорап? — учуди се Коин. — Каква полза ще имаш от чорапа?
Ръката с жезъла се надигна. Момчето се взря слисано в нея.
— Чакай, спри! Искам да си поговоря с този човек.
Зяпна Ринсуинд, който се поклащаше от недоспиване, ужас и неприятните последствия на свръхдоза адреналин.
— Да не е магически? — любопитно предположи момчето. — Може би е чорапът на някой Архиканцлер? Чорап, изпълнен със сила?
Ринсуинд фокусира поглед в чорапа.
— Не ми се вярва. Май го купих в магазинче. Ъ-ъ… Още имам и другия от чифта.
— Но в края му има тежест, нали?
— Ъ-ъ… Да. Половин тухла.
— И в нея има голяма сила?
— Ъ-ъ… Служи за градеж. Добавиш ли още половинка, става цяла тухла.
Ринсуинд говореше бавно. Осъзнаваше положението си чрез някаква вцепеняваща, просмукваща се в ума му осмоза, и наблюдаваше заплашителното въртене на жезъла в ръката на момчето.
— Тъй… Значи е обикновена тухла в чорап. И всичко това се превръща в оръжие.
— Ъ-ъ… Да.
— Как действа?
— Ъ-ъ… Замахваш и удряш. Понякога улучваш собствената си ръка.
— Но после може би разрушаваш целия град? — предположи Коин.
Ринсуинд се взря в златистите му очи, после и в чорапа си. От години го сваляше и обуваше… по няколко пъти годишно. По чорапа имаше кръпки, които бе опознал и обик… да, де, само опознал. Някои от тях вече завъдиха собствени семейства от нови кръпки. Можеше да опише чорапа с какви ли не думи, но не и като „разрушител на градове“.