В мрачната безрадостна гора Гарион срещна една вълчица. Беше измършавяла, мръсна и куцаше с предния ляв крак. Вълчицата го погледна предпазливо и оголи зъби в знак на предупреждение.
Той седна на задните си лапи, показвайки миролюбивите си намерения.
„Какво правиш тук?“ — попита тя на езика на вълците.
„Просто минавам — отговори учтиво той. — Нямам намерение да търся дивеч тук, в твоите ловни полета. Искам само да се напия с чиста вода.“
„Вода извира от другата страна на онзи хълм — каза тя и обърна глава към едно възвишение. — Пий, колкото искаш.“
„Има и други с мен“ — рече той.
„Твоята глутница? — Вълчицата предпазливо се приближи, подуши го и прошепна обвиняващо: — Миришеш на човек.“
„В моята глутница има и хора — призна Гарион. — А къде е твоята глутница?“
„Заминаха — отвърна вълчицата. — Когато вече нямате какво да се яде тук, те се отправиха към планините. Аз не можах да ги последвам.“ — Тя облиза наранения си крак.
„Къде е твоят другар?“
„Той вече не може нито да тича, нито да ловува. Понякога отивам да видя костите му.“ — Вълчицата го каза с дълбоко достойнство и Гарион почувства как в гърлото му засяда горчива буца.
„Как ловуват с тази болна лапа?“
„Лежа и чакам да край мен да мине някое непредпазливо животно. Но всички същества тук са много малки. Не съм се наяла добре от много време.“
„Дядо — повика Гарион с мисълта си. — Ела да помогнеш.“
„Някаква опасност ли има?“ — попита старият вълшебник.
„Не точно. О, намерих вода, между другото. Но не тичай на път към мен, ще я изплатиш.“
„Кого ще изплаша?“
„Ще видиш“.
„С кого приказваше?“ — попита го вълчицата.
„Ти си ме чула?“ — стреснато попита Гарион.
„Не, но изглеждаше така, сякаш говориш с някого.“
„Ще ти обясня малко по-късно. Сега ще дойде водачът на моята глутница. Той взема всички решения.“
„Така е най-правилно.“ — Вълчицата легна по корем и почна да ближе болната си лапа.
„Как се случи това с крака ти?“
„Хората крият някакви неща под листата и стъпих на едно от тях. То ме захапа за лапата. Челюстите му бяха много силни.“
Белгарат се приближи — тичаше бързо и леко. Спря, седна на задните си лапи и изплези език. Вълчицата отпусна покорно муцуната си на земята в знак на уважение.
„Какво има?“ — попита Белгарат.
„Преди време се е хванала в капан и глутницата я е изоставила. Другарят й е умрял. Саката е и умира от глад.“
„Случва се.“
„Няма да я оставя да умре.“
Белгарат го изгледа втренчено.
„Знам — отговори той. — Дори не си и помислях, че би го направил — щях да загубя уважението си към теб, ако го беше сторил. — Старият вълшебник се приближи до вълчицата. — Как си, малка сестричке?“ — попита той на езика на вълците и я подуши.
„Зле, уважаеми водачо — въздъхна тя. — Мисля, че няма да мога да ловувам още дълго.“
„Ще се присъединиш към нашата глутница и ние ще се погрижим за крака ти. Ще ти даваме толкова месо, колкото поискаш. Къде са малките ти? Усещам тяхната миризма по козината ти.“
Без да иска, Гарион изскимтя тъжно.
„Остана ми само едно — отговори вълчицата, — и то е много слабо.“
„Доведи го при нас. Ще го направим отново силно.“
„Както кажеш, уважаеми водачо“ — отговори тя.
„Поул — обърна се Белгарат мислено към дъщеря си. — Ела тук. Приеми формата на майка си.“ — Заповедните нотки в гласа му бяха резки.
Възцари се стряскаща тишина, после Поулгара отговори:
„Да, татко. — И след няколко минути бе при тях. Гарион я позна по характерната бяла ивица над лявата й вежда. — Какво има?“
„Нашата сестричка е ранена — отговори Белгарат. — Предната лява лапа я боли. Можеш ли да я излекуваш?“
Поулгара се доближи до вълчицата и подуши крака й.
„Има рана, но костта май е здрава. Ще повърви няколко дни с превръзка и се надявам, че всичко ще се оправи.“
„Излекувай я тогава. Тя има малко. Ще трябва да го намерим.“
Поулгара впери златистите си очи в баща си, без да крие въпроса, стаен в погледа й.
„Тя и нейното малко ще се присъединят към нас. Гарион отказва да я изостави“ — каза Белгарат.