„Много благородна постъпка, но дали е практична?“
„Вероятно не, но решението е негово. Гарион смята, че това е правилният избор, и аз съм съгласен с него. Ти трябва да й обясниш някои неща. Тя има много основания да не вярва на хората, а не искам да изпадне в паника, когато види другите. — Вълшебникът се обърна към вълчицата. — Всичко ще се оправи, сестричке — рече и той. — Сега нека да отидем да намерим твоето малко.“
21.
Малкото вълче беше толкова изнемощяло, че не можеше да стои на краката си, така че Поулгара просто го захапа зад врата и го измъкна от бърлогата.
„Отиди при другите — нареди тя на Гарион. — Не им позволявай да се приближават прекалено близо до нас преди да съм имала достатъчно време да поговоря с малката сестричка. Вземи храна и веднага се връщай.“
„Да, лельо Поул“ — отвърна Гарион, после затича с дълги скокове назад по пътя, прие човешкия си образ и зачака приятелите си.
— Открихме ранена самка в гората — каза им той, когато пристигнаха. — Тя умира от глад, а има и малко.
— Бебе! — възкликна Се’Недра.
— Не точно бебе — отвърна той, после отиде при чантите с храната и започна да пълни една торба с месо и хляб.
— Но ти каза, че…
— Това е вълче, Се’Недра, а самката е вълчица.
— Какво?!
— Да, вълчица. Преди време се е хванала в капан. Сега не може да тича, не може и да ловува. Ще върви с нас поне докато лапата й заздравее.
— Но…
— Няма „но“. Идва с нас. Дурник, можеш ли да измислиш някакъв начин да я пренасяме от място на място, без конете да се плашат?
— Ще се опитам — отговори ковачът.
— При тези обстоятелства не смятате ли, че не е твърде умно да проявяваме безкрайната си любов към животните? — попита Сади.
— Не — отговори Гарион, докато връзваше торбата. — Последвайте ме до хълма, но не го изкачвайте, докато не убедим вълчицата, че не възнамеряваме да я нараним. Там има вода, но е твърде близо до нейната бърлога. Ще трябва да изчакаме малко преди да напоим конете.
— Защо си толкова ядосан? — попита Силк.
— Ако имах достатъчно време, щях да намеря човека, който залага капани, и щях да му счупя краката! Тръгвам. Тя и малкото са много гладни. — Гарион преметна торбата през рамо и хукна. Знаеше, че гневът му е необясним и че няма извинение за грубото си държане към Се’Недра и останалите, но не можеше да постъпи другояче. Вълчицата приемаше смъртта толкова покорно и скърбеше така дълбоко за своя мъртъв другар, че това трогна сърцето му и той се разплака.
Когато се превърна във вълк, торбата стана страшно неудобна — изкарваше го от равновесие и го препъваше, — но Гарион продължи напред с високо вдигната глава, за да не я влачи по земята.
Завари Поулгара и Белгарат да разговарят с вълчицата. Очите на ранената самка придобиваха все по-скептично изражение след всяка изречена дума.
„Не може да възприеме онова, което й казваме“ — рече Поулгара.
„Да не си мисли, че я лъжем?“ — попита Гарион и пусна торбата с храната на земята.
„Вълците не разбират значението на тази дума. Тя смята, че грешим, но ще трябва да и покажем, че не е така. Ти пръв я срещна, така че на теб сигурно ти вярва малко повече. Превърни се в човек. Бездруго ще трябва да развържеш възела.“
„Добре“ — Той си представи, че е човек, и се преобрази.
„Наистина забележително“ — каза вълчицата учудено.
Белгарат се вгледа остро в нея и попита:
„Защо го каза?“
„Не е ли така?“
„Аз съм свикнал с всичко това. Но ти защо избра точно тези думи?“
„Не знам. Аз не съм водач на глутница и не трябва да подбирам думите си, за да защитя достойнството си.“
Гарион вече беше развързал торбата и побърза да сложи месо пред ранената самка. Тя започна да яде настървено. Гарион клекна до умиращото от глад вълче и започна да го храни, като внимаваше да държи пръстите си далеч от острите му като игли зъби.
„Давай му по-малки парчета — предупреди го Поулгара. — Може да му стане лошо.“
Вълчицата се наяде до насита, после отиде накуцвайки до извора, бълбукащ между две скали, и дълго пи. Гарион вдигна малкото и го занесе при нея, та и то да утоли жаждата си.
„Вие не сте като другите хора“ — отбеляза вълчицата.
„Не сме“ — съгласи се той.
„Имаш ли си другарка?“ — попита тя.
„Да“.
„Тя вълчица ли е, или човек?“
„Жена е — човек като мен.“ — и той докосна гърдите си.
„Тя ловува ли с теб?“
„Човешките женски обикновено не ходят на лов.“
„Значи са безполезни твари“ — презрително каза вълчицата.
„Не съвсем.“
„Дурник и другите идват — каза Поулгара на Гарион и се обърна към вълчицата. — Останалите членове от нашата глутница идват, малка сестричке. Те са хората, за които ти говорих. Не се страхувай от тях. Те са като него — увери я тя и посочи с нос Гарион. — Сега водачът ни и аз също ще се превърнем в хора, защото присъствието на вълци плаши конете. Те трябва да пият от твоята вода. Моля те, бъди така добра да отидеш с човека, който те нахрани, за да могат и те да утолят жаждата си.“