Закат потърка брадясалата си блуза и каза:
— Аз също ще дойда. Вече не приличам чак толкова на образа, изсечен на всички монети в империята. — Той хвърли бърз поглед към Белгарат. — Как можеш да понасяш това? Сърбежът направо ме подлудява.
— Ще свикнеш — отговори му Белгарат. — Аз например не се чувствам добре, ако не ме сърби.
Градът се намираше на един хълм и беше заобиколен от дебела каменна стена. Облаците, които, изглежда, покриваха цяла Даршива, му придаваха безрадостен и мрачен вид. На градската порта нямаше охрана и Силк, Гарион и Закат влязоха и поеха по безлюдните улици.
— Да се опитаме да открием някого — рече Силк. — Ако не намерим жива душа, ще оберем няколко магазина и ще се снабдим с необходимите ни провизии.
— Никога ли не плащаш за онова, което купуваш, Келдар? — попита рязко Закат.
— Не, ако не е абсолютно необходимо. Нито един честен търговец на света не пропуска шанса да открадне нещичко. Хайде да побързаме, а?
— Знаеш ли, този дребосък е много покварен — каза Закат на Гарион.
— Знам — засмя се Гарион. — От време на време всички го забелязваме.
Зад един ъгъл видяха група мъже, които товареха голяма каруца под ръководството на дебел потен мъж.
Силк спря коня си и попита:
— Приятел, къде са хората в този град?
— Отидоха си. Избягаха в Гандахар и Даласия.
— Избягали? Че защо?
— Къде си бил, човече? Ами защото Урвон идва.
— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо.
— Всички в Даршива го знаят.
— Зандрамас ще го спре — заяви уверено Силк.
— Тя не е тук. — Дебелакът се обърна и извика на един от работниците: — Внимавай с тази кутия. В нея има чупливи неща.
Силк даде знак на приятелите си да се приближат и попита:
— Къде ли е отишла? Имам предвид Зандрамас.
— Кой го е грижа? Откакто тя пое управлението, в Даршива вече не може да се живее — рече дебелият и попи потта от лицето си с мръсна носна кърпичка.
— По-добре не приказвай такива неща на висок глас. Гролимите могат да те чуят.
— Ха, гролимите! — изсумтя дебелакът. — Те бяха първите, дето избягаха. Армията на Урвон ги хвърля на кладата веднага щом ги плени.
— Но защо Зандрамас напуска страната?
— Никой не знае какво прави Зандрамас и защо го прави. — Дебелият се огледа и заговори по-тихо: — Да си остане само между нас, приятелю. Аз мисля, че е луда. Организирала някаква церемония в Хемил. Коронясала някакъв ерцхерцог от Мелцена и заявила, че той е императорът на Малореа. Обзалагам се, че ще го скъсят с една глава, щом Кал Закат го хване.
— Бих искал да заложа малко пари на това твое предположение — измърмори Закат.
— След това Зандрамас държала реч в храма на Хемил — продължи дебелият. — Заявила, че дългоочакваният ден е близо. Ха! Гролимите разправят това от толкова години, че никой не си спомня кога са започнали. Изглежда обаче, че приказват за различни дни. И значи Зандрамас дойде тук преди няколко дни и каза, че наближавал денят, в който щял да бъде избран новият бог на ангараките. Вдигна ръка към небето и каза: „Това е знак за вас, че аз ще надделея.“ За малко да й повярвам, но чакай първо да ти обясня. Изпод кожата й струеше светлина. Помислих си, че наистина може и да се случи нещо, но аптекарят, дето има магазин до моя, ми каза, че Зандрамас била магьосница и можела да накара хората да виждат всичко, което пожелаела. Та това значи обяснявало светлината под кожата й.
— Тя каза ли още нещо? — попита го сериозно Силк.
— Само това, че новият бог ще се появи преди да свърши лятото.
— Да се надяваме, че е права — рече дребничкият драснианец. — Новият бог може да сложи край на тази бъркотия.
— Съмнявам се — отговори мрачно дебелият мъж. — Мисля, че ще изпаднем в още по-лошо положение.
— Сама ли беше? — попита го Силк.
— Не. Придружаваше я фалшивият император и онзи белоок гролим от храма в Хемил. Той я следва навсякъде като дресирана маймунка.
— Още някой?
— Едно момченце. Не знам откъде го е взела. Но преди да замине, Зандрамас ни каза, че армията на Урвон, ученика на Торак, идвала към града и заповяда на всички да излязат и да го спрат. А след това замина на запад. И естествено всеки взе каквото може да носи и всички избягаха. Не сме чак толкова глупави да застанем на пътя на цяла армия!
— Ти защо си изостанал? — попита го Силк.
— Защото това е магазинът ми — отговори дебелият с болка в гласа. — Работих цял живот, докато го построя. Няма да избягам и да оставя да го ограбят.
— О — рече Силк и заостреният му нос трепна заинтригувано. — С какво по-точно търгуваш, приятелю?
— С всичко — отвърна мъжът, погледна критично работниците си и викна: — Сложете тези сандъци по-близо един до друг! Има още много за товарене.