— Къде точно отвежда тази клисура? — попита Белгарат.
— Непрекъснато криволичи, но накрая ще ни изведе на билото на планината. Ако оттам тръгнем на север, ще излезем на пътя за Даласия.
— Това всеки го знае.
— Добре. Ще имаме поне един ден преднина, без да смятаме времето, което ще загубят в битката.
— Ще отидеш ли пак на разузнаване?
— Не и докато не спре дъждът. Перата ми са мокри. О, и още нещо. Щом стигнем до билото, трябва да сме особено внимателни. Няколко левги на север пътят ни минава само на две-три мили от мястото, където Нахаз е устроил засадата.
— Маршрутът, който си избрал, не е най-подходящият — рече Белгарат. — Ако някой случайно хвърли поглед по склона, половината войска на Урвон ще хукне да ни преследва.
— Няма, освен ако войниците не могат да летят. Преди няколко хиляди години тук имаше земетресение, което срути част от билото и сега скалите там се спускат отвесно надолу.
— Колко надолу?
— Достатъчно. Около хиляда стъпки.
Белгарат изхъмка, после попита:
— Мислиш ли, че битката ще започне още днес?
— Съмнявам се. Слоновете не вървят бързо, пък и даршиванците се придвижват твърде предпазливо. Скоро ще спрат да пренощуват. Но утре сутринта ще стане твърде шумно.
— А дали през нощта ще успеем да минем край мястото, където е устроена засадата?
— Едва ли. Не бива да палим факли, а скалата е наистина отвесна. Ако някой падне, ще се озове направо в Маган, откъдето тръгнахме.
Белгарат изсумтя и попита:
— Сигурен ли си, че не можеш да полетиш?
— Абсолютно. Мокър съм като кокошка.
— Защо не се превърнеш в патица тогава?
— А ти защо не си гледаш работата?
— Е, добре — каза примирено Белгарат. — Значи ние с Гарион трябва да отидем на разузнаване. — Той слезе от коня и продължи нагоре по клисурата. Кралят на Рива въздъхна и го последва.
Стигнаха до билото и продължиха на север. Дъждът постепенно намаля.
— Дядо — каза Гарион, — ей там има пещера.
— Добре ще е да се скрием някъде — каза Белгарат. — Доведи другите.
Гарион се обърна и забърза назад. Дъждът определено ръмеше все по-слабо, но вятърът духаше по-силно и ставаше все по-студено.
— Пак ли пещера? — въздъхна тъжно Силк, когато кралят на Рива им каза да го последват.
— Ако искаш, ще те държа за ръката, Келдар — предложи му Велвет.
— Оценявам жеста ти, Лизел, но не мисля, че ще ми помогнеш особено. Мразя пещерите.
— Някой ден трябва да ми обясниш защо.
След като влязоха в пещерата и се нахраниха, Белгарат стана и каза на Гарион:
— Хайде да поогледаме наоколо. Искам да зная с какво си имаме работа.
Излязоха от пещерата и занесоха храна на Силк, който беше отвън на пост — дребничкият драснианец сам беше предложил — при това твърде ентусиазирано — да остане навън и да наблюдава какво става.
— Искате ли да дойда с вас? — попита той.
— Не. Остани тук и си дръж очите отворени. Предупреди останалите, ако видиш някой да минава по билото — каза му старият вълшебник.
Двамата с Гарион промениха облика си, отидоха до ръба на пропастта и спряха. Равнината под склона бе обгърната в непрогледна тъма — очевидно войниците на Урвон бяха получили заповед да не палят никакви огньове. Но в далечината се виждаха множество огньове, примигващи като малки оранжеви звезди.
„Зандрамас има голяма армия“ — мислено каза Гарион на дядо си.
„Да — съгласи се старият вълшебник. — Битката утре сутринта ще им отнеме много часове. Дори демоните на Нахаз се нуждаят от време, за да убият толкова много хора.“
„Колкото по-дълго трае сражението, толкова по-добре за нас. Ако искат, могат да си бият и цяла седмица. Дотогава ще сме изминали половината път до Кел.“
На следващата сутрин станаха рано, много преди изгрев слънце. Всички бяха унили. Въпреки че двете армии, изправени една срещу друга в равнината, бяха вражески, никой не се радваше на предстоящото кръвопролитие.
— Много си мълчалив тази сутрин, Гарион — отбеляза Закат, докато оседлаваха жребците си.
— Просто се чудех дали има начин да спрем всичко това.
— Няма — каза Закат. — Вече е твърде късно. Даршиванците ще продължат своя поход и войската на Урвон ще ги нападне от засада. Водил съм достатъчно битки и зная, че в един момент нещата стават неизбежни.
— Както беше при Тул Марду?
— В случая с Тул Марду допуснах груба грешка — призна Закат. — Трябваше да пробия фронта на Се’Недра, вместо да се опитвам да го заобиколя. Гролимите обаче ме убедиха, че могат да задържат мъглата цял ден. Не трябваше да им вярвам. Освен това не биваше да подценявам астурианските стрелци. Да не говоря за арендите.